Ивайло Божинов
Луната
Рисувам окръжности
когато говоря по телефона.
Мисля си:
обичам кръглите неща,
като ореола около крушка,
очите на кучката ми, тиганите,
витлото на вентилатора в движение.
Мисля си:
майка ми даваше кръгли неща,
омлети, ябълки и целувки..
затова
обичам мекотата на кривата.
Обичам кръглите неща
като първата гореща матка.
Везни или хармонията
Беше време, пълно с революции, въстания, кръв.
Погледнато отдалеч, сякаш тя самата поддържаше непрекъснатостта
на нещата.
Отблизо обаче бе просто една красива жена
миришеща на градина.
Одисеас Елитис
Не сме в Лисабон обаче и аз повтарям
че не сме
че не знам
че не разбирам
как радиата и хартиените всекидневници разтръбяват, че нищо не се е случило,
че всичко е под контрол,
че пчелите не връхлитат зашеметени или падат, застигнати от внезапна смърт,
че светът не се променя за
зло.
Но сега е мигът,
сега е моментът
да разбереш трябва да бъдеш, трябва да разбираш.
Че не се намираме в Брюксел и очевидно
се налагат новините, събитията;
че царят е гол, но още не се е появило живо дете, дето да
посмее да посочи с пръста си ненедостоен, с шибания си невинен пръст
защото царят е гол и името му се знае.
Че навярно не му е времето да се затваряш
в стройната ти кула от слоново кост, поете
че плоскостите от слонова кост на тая твоя кула, макар да искаш да не забелязваш,
смърдят на разложения труп на хиляди избити слонове.
Че и градината не е убежище.
Че няма значение дали те хвалят, обичат, дали ти подражават
ако гласът ти е комета,
ако с трептенията на гърлото ти взривяваш стъкларията в шкафовете на милиони сини парченца Шартърски стъклопис.
Че няма значение дали лявата ти ръка
дали лявата страна на гръдта ти
дали левия ти профил
отправя апел към непостижима истина,
към каквато и да е
истина.
Повтарям
Че красотата не се съдържа във фонтана клокочеща кръв, в тази амниотична влага;
че няма място за красотата в червеното и във воя на майка, която ражда,
но как покъртва!
И тогава идва животът и трябва доста да увеличиш звука на музиката
за да не се налага да чуваш мислите си,
да положиш усилия да ти хареса първата целувка;
пристига животът със своите закони и ипотеки
и вдигаш ръка, и там, смътно очертан на белия фон на нощта,
скицираш лястовици и цвърчене
и, без да го виждаш, съзерцаваш нищото.
Вдигаш дланта си отворена и със заострени краища,
която дяла вятър, дъжд и влажни пасища,
и дяла яркочервени сънни артерии,
и с фин профил дяла лицето на когото обичаш, когато го галиш.
Но
повтарям, че не сме на спокойните булеварди на Женева,
че вече няма карамфили в ръцете
че смъртоносните копия
повалят младежи, които само обичаха знанието,
повалят жени, които само вярваха, че обичат,
повалят без тяхна вина играещите на ластик,
че копията казват, че вече не може да има поезия,
че копията надигат чаши, пълни с отровни, разяждащи течности,
и тях плюят в лицето
на невинните бедни деца.
Но ако вече няма никога да има поезия
тогава побеждават копия и чаши, преливащи от вино, пелин и жлъч.
Може да преклоня колене.
Повтарям
че може би на колене ще падна,
че може би глупостта ще стъпва по главата ми,
че може би за миг ще ослепея, аутист ще стана, глух за стоновете на живота.
Но ще е за кратко:
ще продължа борбата, писането, залагането
на най-трудното квадратче, на най-странното число.
Може наистина да загубя,
защото да залагаш е знак
Че още има надежда.
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X