Ивайло Божинов

 

Интервю с Людмил Димитров, лауреат на конкурса  „Нова любовна поезия“ на сп. „Нова социална поезия“

 

Какво Ви провокира да пишете стихове? Какъв е процесът на писане на поезия?

 Възхищавах се на българските поети, които изучавахме в училище като деца. Вапцаров, Ботев, Смирненски, често научавах техни произведения наизуст, но най-вече ме впечатли поемата „Септември“ на Гео Милев.  И до днес за мен това е произведението образец и връх на поетическия стремеж.

Тези автори събудиха в мен интерес и любов към поезията, по-късно в по-горни класове мои любимци станаха Жак Превер, Джани Родари, Боб Дилън, Валери Петров, Иван Давидков, а още малко по-късно бях силно увлечен от сюрреализма.

С приятели правехме следния експеримент. Събирахме се в някоя стая и хвърляхме във въздуха сноп бели листа. После всеки докопваше някой лист, пишеше някаква фраза и отново го хвърляше във въздуха. И така докато запълним всички листа с текст.

Писането при мен има епизодичен характер. Може с месеци да не се появи желание за писане. А после с дни наред да мисля само за това по цял ден и „да дъвча“ молива.

Не помня какво точно ме е провокирало да напиша първото си стихотворение, може би бунтарските настроения на младостта и любовта.

Стихотворението „Любовта“, победител в конкурса „Нова любовна поезия“ на сп. „Нова социална поезия“, е част от поетичния цикъл „На село“. Какво е селото за Вас и как се създава един цикъл от стихотворения? Използвате архаични, диалектни езикови форми – търсени ли са или сами се наместват в поезията?

Аз съм градско дете и никога не бях ходил на село до 19-годишна възраст. Тогава за първи път отидох с приятели на море в едно северно село, Камен бряг. За мен това беше нов и изключително пъстър свят, към който започнах да се връщам периодично всяка година през лятото.

Цикълът „На село“ е написан с всички реални събития, фантазии и асоциации, които ми е донесло пребиваването в това село, с ятата патки по улицата, магарета, коне, плашила в градините… В процеса на писане това беше една своеобразна лупа, през която поглеждах различни проблеми в собствения си живот и в живота на хората около мен, които ме вълнуваха. Оттам идват и архаичните и диалектни форми, това е като кино, като актьорска работа, влизане в образ. Тези стихове са писани преди време, но за мен това не е затворена
страница. Оставил съм вратата отворена, за да добавям нови.

 

Въпросите зададе Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.