Ивайло Божинов
Всеки път ми ставаше смешно, като видя откачената бабка, която размахва ръце и се вживява в ролята на регулировчик. Не можех да не се усмихна. Не се присмивах, но сутрин пътят ми винаги минаваше оттам, а тя стърчеше по средата на кръстовището, нахлузила светлоотразителна жилетка върху дрипите си и махаше настойчиво и съсредоточено, сякаш наистина някой би се съобразил с нея. Може би сте я виждали – дребна, но енергична, вечно мърмореща си нещо и въртяща се сред потока от автомобили.
Понякога отнасяше някоя псувня от изнервените шофьори, но като цяло никой не ѝ пречеше да си ръкомаха. От време на време изчезваше за няколко дни, после пак се появяваше. Предполагам, че я прибираха, но тъй като не правеше нещо престъпно и изглежда бе от „тихите луди“, след това я пускаха. Тогава отново я виждах всеки ден да „насочва“ автомобилите на същото кръстовище, съсредоточена и смешна едновременно.
Тази сутрин пътувах с друг бус на фирмата, възрастния шофьор познавах бегло, бяхме на „здравей-здрасти“, но ми се струваше приятен човек. Докато се промъквахме през трафика към склада, откъдето трябваше да заредим стока, бъбрехме за дребни ежедневни неща, свързани с работата.
Когато стигнахме до кръстовището с бабката, ми стана много смешно, защото тя бе предизвикала задръстване. Изправена пред един огромен камион, махаше на движещите се в другата посока да преминават. Онзи от камиона надуваше клаксона, но тя не му обръщаше внимание и препречквайки платното с дребното си тяло, упорито даваше път на останалите. После изведнъж се дръпна и съвсем прецизно направи стойка на регулировчик, давайки предимство на изнервения тираджия. Той я пустоса с жест, огромният камион изрева и отмина.
Сценката беше наистина комична, не се сдържах и прихнах. Възрастният шофьор ме погледна, също се усмихна, но едва-едва и малко накриво. Почувствах се длъжен да изкоментирам:
– Тая, хахавата, всяка сутрин ме развеселява…
Нищо не ми отговори, премина съвсем до нея, докато тя махаше и правеше знак с ръка на другите коли да ни пропуснат. Дрехите ѝ стърчаха раздърпани изпод сигналната жилетка. Чак когато отминахме и продължихме след кръстовището, заговори:
– Сигурно не знаеш историята на тази жена…
Погледнах го. Беше съвсем сериозен.
– На това кръстовище преди години убиха дъщеря ѝ… – продължаваше да гледа напред, а гласът му бе съвсем равен – някакъв хлапак без книжка изгубил контрол над колата на баща си и направо я помлял…
– Не знаех… – отроних, изведнъж се почувствах глупаво.
Той кимна, сякаш разбираше какво ми е, но без да ме щади, продължи:
– Хлапакът се отърва с условна, баща му беше голяма клечка и нали се сещаш… играли са връзки и пачки.
– Наистина не знаех – смотолевих пак, нямаше какво друго да кажа и затова попитах: – Може би си я познавал?
– Не, не я познавам, четох във вестниците, гледах по новините, то беше отдавна… писаха, писаха, говориха… но накрая оня се отърва, а женицата остана почернена.
– Скапана работа. – Сутрин бях обикновено весел, но след това, което чух, настроението ми се беше развалило.
– Още по-скапана стана – потвърди той и аз се извърнах да го погледна. Какво още по-скапано може да бъде? Жената явно е превъртяла от мъка и безпомощност.
Заобиколихме една дупка в асфалта, друснахме се в друга и той продължи да разказва:
– Две години по-късно нейният син блъсна колоездач на същото кръстовище.
Не можах да реагирам на думите му. Гласът му бе съвсем спокоен, сякаш е разказвал това много пъти. Въздухът в кабината на буса натежа. Толкова пъти бях виждал тази луда възрастна жена с електриковозелената предпазна жилетка, толкова пъти гледката бе предизвиквала усмивки.
– Велосипедистът беше три дни в кома, после не се събуди. Спореше се кой на кого е отнел предимство и кой е виновен. Синът ѝ обаче не се измъкна като другото хлапе – тикнаха го в затвора, после там нещо стана и го погребаха година по-късно.
Докато стигнем до склада, не говорихме повече. Мислех за това какво може да означава за един човек едно най-обикновено кръстовище, място, откъдето преминаваш всеки ден. Натоварихме стоката и на връщане, като наближихме мястото и мярнах отново сигналната жилетка, промърморих:
– Това всичкото не го е понесла, откачила е и сега смята, че помага да не се случва повече… – казах го по-скоро на себе си, но шофьорът ми хвърли бърз поглед и отвърна рязко на думите ми:
– Не е смахната, дала е обет, че няма да позволи това да се повтаря, не и на това място, не и докато е жива.
Не посмях да отвърна.
По такъв начин го каза.
Натъртено.
Нетърпящо възражение, а в същия момент, сякаш да покаже, че и той би застанал там, ако му се случи същото.
Оттогава, като минавам през кръстовището, въобще не ми е весело, камо ли пък – смешно. Понякога дори ми идва да сляза и да се развикам на шофьорите, които я псуват. Но те няма откъде да знаят за нейния обет и за причината да ръкомаха по цял ден, в студ и пек, на това лобно място. Самият аз едва днес, съвсем случайно, разбрах още една подробност.
Колоездачът, убит от сина ѝ, бил бащата на шофьора, който ми разказа това.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X