Всеки влюбен е безумен…

                                                                                                латинска народна мъдрост

Идването му е неочаквано, неканено, не особено желано, дори отегчително. Жената, приютявала го не веднъж в леглото си, лети тази вечер из трепетни селения. Отнесена е в бленувани пространства. Там съзира тя видения, които я привличат, постройки, от чиито отвори надничат необикновени същества – човеци са, но не говорят, някакви биологични видове са, извънземни са, може би, но не търсят естествения допир на пришълеца. Странният живот, който носят в себе си, струи, облъчва пространството, запълва го, заема място и среднощният й гостенин притеснено се свива в края на необятното й ложе поради пренаселена природа.

Любовникът й за специална употреба е унизен, но той не иска да признае своето унижение. Не се знае и дали го съзнава.

Тази нощ жената  е другаде – получава само „да“ каквото и да поиска, от когото и да поиска, където и да се намира. Напоеното с приятности пространство прониква в същността й, внимание и знаци за нейната значимост получава тя в обилно количество и неосъзнато сравнява даването му с това, което обича да получава. Не е в негова полза сравняването, неговият прехвален секс не успява да пребори цветните желани видения, които хлуйват в обиталището й.   Приседналият гузно среднощен посетител изчезва от погледа й от време на време, образът му мъглявее във взора й. Всеизвестните му оплаквания, мрънканици, самосъжаления и опити да бъде възприет като човек нуждаещ се от помощ се разбиват в равнодушието й като  морска вълна в крайбрежна скала. Самочувствието му на висококачествен любовник  вехне  сред апатичното пространство на нейните покои. Понякога, когато е  тук, тя си задава въпроси – стиснат ли е, недосетлив ли е, егоист ли е, защо е вечно сам, защо няма жена, деца, приятели, защо живее така скотски, защо няма дом.  Не го пита, тя знае отговорите, не се и опитва да го променя, но е сигурна, че може да го използва  само  в хоризонтално положение, никога не би скрепила  семейство с него. Защото има отговори и на други въпроси – безотговорен е, не би могъл да се грижи за друг, освен за себе си, гледа на него да му е добре независимо дали наранява околните. Лекомислие прониква в неговите  вътрешности,  диктуват му те  безразсъдство и неразумие –  щастие не пониква от тях,  мъка по-скоро, но е по-силно от него и най-вероятно обсебването е всевечно.

От отворената му уста  изтича  неудовлетворение, сдържани викове се промъкват в покоите й, тя не им обръща внимание и едва когато се надвесва над снагата й набъбнал, готов за проникване се вглежда в моментната му същност, съзира непреодолимото му щение и великодушно затваря очи. Просторното й ложе се затриса от напъните му, честотата им става все по-ситна, старае се той да бъде неустоим и всеотдаен, но  открива тя самоизмамата му,  полазва тя и върху нея. Вика на помощ големи количества от чутовния си търпеж и примирено започва да го понася. Не очаква нищо вълнуващо, другаде  се намира, през затворените си очи вижда друг мъж, на него се отдава и когато взорът й се прояснява с почуда се запитва този какво прави в утробата й.  А той все още помръдва затихващо, с помътен поглед се опитва да види по лицето й  сътворената  от усилията му нега, но открива там студена безстрастност и равнодушие. Стреснат е, уплашен е, съзира пълзящия към него провал, смут го връхлита и несъзнателно започва да гони тревогата си с  панегирични слова.  Отскачат те от естествената й непроницаемост, не проникват под епидермиса на безразличната й кожа, не достигат до отзивчивите й вътрешности, от които зависи откликът й, така желан от изтерзания й любовник.

В този миг роден от черната нощ на провала пристига съобщение:

Куре, заразил си ме. Изследвах се защото започвам нова връзка… Радвам се, че те изритах…

Екранът на телефона му трепери като трескав, настоява за внимание, мига и крещи, огничаво нетърпение го е обзело и с него  болезнено боде  покоя на леговището й.  Опитва се той да погаси светлинните му викове, но съзира тя текста и  се вторачва в него. Вцепенява се, вглежда се в смисъла и изтръпва.

„Ах, изроде гнусен, мръснико недоправен дето си го топваш в първата срещната дупка без да се замисляш какво има в нея, без дори да помислиш за здравето и целостта на безпардонния си пенис… А аз глупачката…“

Безмълвните  крясъци пълнят до пръсване  покоите й, прогонват дори въздуха за дишане, настъпва безвъздушие – думите се препъват като замаяни от височинна болест. Те и не казват кой знае колко – ругатните  могат да живеят и без думи…

Смутен е,  очакваните нови завоевания сред полята на нейните любовни владения се отдалечават  обвити в мараня, очертанията им се размиват и останали без ясни образи  те са почти недостижими. Недоумява как да се върне в някогашните трудно завладени  еротични пространства, премята се през глава, ходи на ръце, слага си червен нос на клоун, рисува си тъжна маска, пуска изкуствени сълзи, но тя е безучастна, безстрастна е като гумена кукла за секс… И чува той:

„Толкова любовни стенания изпълват пространството,
а никакъв шанс за близост
между човеците.“/*

Почуда го връхлита, опитва се да разбере нашепването, откъде извира, кой го провожда, за него ли е, трябва ли да се вторачи в посланието, да търси ли смисъл или да го отпрати като досадно ципокрило. Вслушва се тя в думите, разбира смисъла им, усмихва се тъжно и  отново прогонва присъствието му. Той не разбира своето досадничество, не усеща  цвета на обстановката – не са му дадени рецептори  за такъв усет. Но го поразява следата вмъкнала се в ложето като ленива змия – безмълвно предупреждение  за необратима промяна. Едва сега съзира своето прогонване, промяната, след която  ще бликнат рой въпроси с отговори, които той не знае.  Нашепването  кънти  сред разума му, разбутва устоите му, разбърква подредбата му  и го превръща в естествения хаос  на  объркан човек. Дали все пак не я обича или само мъжкарското пъчене го е обсебило и единствено то извира от  мръсната  половина на същността му. Дали пък тя не го пуска в  широкия си луксозен одър  принудена от заповедите на същата своя  мръсна половина на същността си? Дали неосъзнато й се подчинява или бленува за това  подчинение,  та да   търси  лек  по този начин за  връхлитащата  я  гузност  понякога?

Сега, тази нощ, укрепва нейната непоколебимост, втвърдява се решението й, запътва се тя към нови докосвания, търси  допир до материя изградена от благородни  съставки, в които могат ясно да се  съзрат  красиви  зарева, обещаващи изгреви, тръпни милувки,  безусловна обич и  безропотно робско служене.

Във валящата се  до нея  човешка  обвивка  тя провижда  отминала тръпка  и  спънка към входа на бъден живот. Телесните радости доставяни  й  във все по-избледнял вид отдавна са я отегчили и тя насочва взор към нещо, което не знае точно какво е, но знае, че  не  са досегашните обикновени плътски радости. Запътена така към прозрения  внезапно получава  помощ:

„Ние сме само поречия
за нетрайно гнездене.
Колко живота ни трябват
да се родим птици?!“/**

Е, казва си, освобождението от  това  присъствие  най-вероятно е един от пътищата, които водят  към бляна.  Разумен ли е  този  блян или  е  природно многообразен? Може ли щастието без разум и не е ли той  убиецът на щастието? А може ли да се ражда, да вирее и да дава плодове  всевечното щастие  без  многообразната сетивност?

Висят  въпросите в будоара й,  гонят се  нееднозначните отговори, настигат се,  задминават се, взаимно се унищожават, нови се раждат, но нито един от старите и новородени  отклици  не й помагат – все така се лута  из безизходицата си,  все така не знае какво да прави  с  партньора за  еротични игри  прострян наоколо  като досада.  Все така е  далече  от бъдещото си птиче битие, все така само стремежът й  пърха  с надежда,   уморена от своята  безпосочност…

Затичана през  отминалото  Време, загледана в стъпките си открива  събития свързани с него, които като внезапни мълнии  прорязват  тъмнината, в която тъне  мисълта й търсеща изход. „Асфиксия“/*** – искристо  засиява далечен опит  за изкуствено удължаване  на   любенето  завършило успешно,  без  грозящите опасности, спотаени сред непредпазливото използване  на доброволното задушаване.

„Помниш ли?“ – гласът й го сепва, оживява го,  прошавва  надежда,  умряла доскоро.  „Правили сме  го и друг път“…

Нетърпеливо  се заслушва, не  разбира веднага, но когато до него достига внушението й  въодушевление  го  залива, взема дъха му  и  той  е  готов. Не  се замисля как  се появи този внезапен секс, не му остава време  да търси  първопричината му – радва му се  всеотдайно, вече  почти вярва  в светлите бъднини  на  своите  сексуални победи.

След първите тактове на закротения ритъм започва да усеща твърдостта си  различна, свързва я с  пристягането, разбира се, и  друг път  са предизвиквали  боговете по този начин, но сега  предчувствията му са  нововъзникнали – плахи съмнения го връщат към гневливостта на мъчно приелата го гостоприемница. Залисан  в настъпването на всеобземащото го преживяване забравя себе си, света, естеството,   усеща той  своето преображение  като  всеобщ  оргазъм  изпълнил  до смърт  биологичната му обвивка, запътен  към  непреодолимата  съблазън на луциферическото изкушение.

Усетът й подсказва – настъпва моментът на истинското прогонване. Пристягането  не  отслабва, не се колебае тя, треперлива мисъл за миг само  я  разклаща,  но нова  помощ  я спохожда:

„А всъщност, въпреки пръстта,
и въпреки следите смъртни,
внезапна тиха  яснота
за миг ни преобръща пътя…“/****

По-сетнешните й грижи  са свързани  със  заличаване на следи и намерения, но те са незначителни, не я мъчат както бившата негова досадливост. Радост и свобода се настаняват сред просторните й  дни и нощи, правят я щастлива и  полетяла…

_____________________________________________________________________________________

 /* от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от Росица Ангелова  (бел. авт.)

/** от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от  Росица Ангелова (бел. авт.)

/*** състояние, при което по време на секс, партньорите  усилват  сексуалните усещания и преживяването на оргазмите с помощта на различни прийоми, (удушаване, загърляне, запушване на устната и носна кухина…) които намаляват притока на кислород и кората на мозъка изпитва кислороден глад, а подкоровите  стуктури, където е центърът на сексуалното удоволствие се възбуждат и той става доминантен. Цялото тяло става център на удоволствие. Ако не се прекъсне асфиксията лицето изпада в безсъзнание и настъпва смърт. (мед. речник)

/****от стихотворението „Зеленият път“, включено в поетичната книга „Морфология на въртенето“  от  Росица Ангелова (бел. авт.)

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X