Ивайло Божинов
Тази амбивалентност, резултираща от опита за непосредствено тематизиране на политическия радикализъм в автономното поле на литературата*, ще я открием и в концепцията на Мешеков за „трудово-спътническата литература“, съчетаваща „социална наивност“ (Св. Игов) с прецизен анализ на литературната идеология и политика между двете световни войни – и с изненадваща прогностичност с оглед на нейното възпроизвеждане в условията на мирен преход от държавномонополистичен социализъм към държавноолигархичен капитализъм. Както (крайно)дясната „националреволюционна“ политическа публицистика на Юнгер, така и (съветско)лявата критика на литературната идеология (и литературната политика) на Мешеков демонстрират един (обречен на провал) опит за политическа радикализация на литературното поле със силен диагностичен и прогностичен потенциал.
При разглеждането на Иван-Мешековата концепция за „трудово-спътническата литература“ изхождам от определянето ѝ от страна на Светлозар Игов като спадаща към сферата на литературната идеология и политика и решаваща за (само)(не)ситуирането на Мешеков в тогавашното литературно поле. „Тази книга [Трудово-спътническа литература, б. м., В. С.], както и някои от критико-полемичните текстове на Мешеков могат да бъдат определени като изразяващи неговите възгледи в областта на литературната идеология и политика и е твърде важна както за ситуирането (и по точно неситуирането) на самия Мешеков сред различните „лагери“ в българския литературен живот, така и за разбирането на диференцираната картина на този литературен живот между фанатично-партийните леви, комунистически издания и групировки и естетската крепост на „Златорог“. Идеята за „трудовоспътническата литература“, която представя заемка от т.нар. „спътничество“ в съветската литература, е плод на желанието на Мешеков да създаде свое издание и литературен кръг, който да има леви политически позиции, но да не е подвластен нито на ригористичната партийна дисциплина, нито на естетиката на партийно-пропагандната пролетарска литература.“[1] В следващия тезисен прочит на Трудово-спътническа литература (1933) с фокус върху главата Естетическата насока след войните ще реконтекстуализирам литературнополитическата диагноза на Мешеков за епохата на „еснафското мирновремие“[2] като период на реставрация на индивидуализма от вчера в една административно-етатистка паразитна форма. Мешеков изхожда от противопоставянето на две идеално-типови разновидности на индивидуализма, въплътени в Пенчо Славейков и Владимир Василев. „Докато у Пенчо Славейков индивидуализмът е борба против всичко официално, установено, закостеняло, „душевно блудкаво“, „опълченско“, у Вл. Василев е обратно – борба против всичко борческо, напредничаво, против личността като смутител на спокойствието, морала, традицията, реда и законите.“[3] Имайки предвид ключовата роля, която е отредена на П. П. Славейков при формирането на субекта на „лявото поколение“, антитезата Славейков-Василев съдържа в себе си противопоставянето между „администратора“ Владимир Василев, от една страна, и левия критик „като артист“, предявяващ наследствени права върху „автентичния“ индивидуализъм, от друга.
Опозицията между „творческия“ и „административния“ индивидуализъм е аргументативната ос на Естетическата насока след войните, служеща за разгръщане на картината на една еволюция, която Мешеков вижда като преход от „твореца“ към „литературния чиновник“ (ЕНВ 260) на мирновременната реставрация. „Ако Пенчо Славейков, Боян Пенев бяха творци, идеолози на борческия индивидуализъм, „неоромантици“, Вл. Василев е администраторът и организаторът на индивидуализма и естетизма в литературата ни.“ (ЕНВ 254) Критиката на литературния апаратчик в лицето на Вл. Василев е в основата си протест срещу отказа от „себенадмогването“, вътрешноприсъщо на автентичния индивидуализъм, срещу административно-бюрократичното функционализиране на един изходен опит на свободата, моделиран, овладян и организиран като мирен преход. За Мешеков това е акт на ренегатство спрямо поколенчески споделения опит на „[е]дна морална и идейна революция, един бунт против най-скъпото, едно отрицание на себе си из корен, едно „експроприиране“ на идеалистическите и индивидуалистическите съдържания из живите съзнания, по-скоро едно „аутодафе“ с критиката, със смеха и възторга на новата епоха“ (ПБЛ 216). Административно-етатистката форма на новото моделиране на индивидуализма, чиято еволюция неусетно го превежда от радикалния опит на свободата към реалнополитическата логика на мирния преход, се корени в „бедния социален и политически живот“ (ПБЛ 200), превръщащ държавата – през мрежа от корпоративно-олигархични зависимости – в единствен сигурен източник на доходи и преразпределение на символичен капитал. „Неусетността на тая „еволюция“ на писателя ни – от анархо-индивидуалист до буржоазен защитник – иде, първо, от антиобществения характер на литературата ни, наложен ѝ от индивидуализма и естетизма, особено това с изключителна последователност проведено в сп. „Златорог“, и, второ – от материалната зависимост на писателя от държавата като неин наемен чиновник.“ (ЕНВ 249) Вече в екзистенциално завършената си и социалноисторически окончателна форма на литературно-академичен апаратчик, отказал се от кризисния опит на разрива и себенадмогването, субектът на „втория“ индивидуализъм „литературноисторически“ паразитира върху първоначалния си гещалт и авторепрезентация. Така фигурата на Владимир Василев придобива татко-юбювови измерения на алегория на мирновремието, чиято диагноза има прогностичната сила на описание на аватар, имащ да бъде запълван при всяка следваща мирнопреходна реставрация. „С Вл. Василев те намериха, без да подозират, тоя, който ги отрече и обеззначи, за да утвърди себе си като литературен и културен водач, пръв ясно съзнал и твърдо провел класовите буржоазни задачи в литературата ни с всичките похвати на „свръхчовека“ диктатор или „стопанина“ на литературата ни, зад когото стои стопанинът експлоататор на живота ни.“ (ЕНВ 260) Достатъчно е да заменим „класовите буржоазни задачи“ с „Корпорацията“ и „свръхчовека“ със свръхпиарчовека, татко-юбювовия стопанин експроприатор на литературата на 90-те, за да прочетем в диагнозата на Мешеков една история на настоящето.
*Настоящият текст е фрагмент от книгата Ляво поколение, дясно поколение. Иван Мешеков и Ернст Юнгер (под печат)
[1] Игов, Св. „Иван-Мешековата поетика на критиката“, сп. Литернет (курсив в оригинала).
[2] Мешеков, Ив. „Някои проблеми на българската литература“. – В: Мешеков, Ив. Есета. Статии. Студии. Рецензии, София: „Български писател“, 1989, с. 214. Цитирам тази студия, чийто текст първоначално е част (но не под това заглавие) от Трудово-спътническа литература, по-нататък в текста със сиглата ПБЛ и съответните страници в кръгли скоби.
[3] Мешеков, Ив. „Естетическата насока след войните“. – В: Мешеков, Ив. Трудово-спътническа литература. Есета и статии върху съвременните литературни насоки, В. Търново: Сдружение „Роден край“, 2003, с. 63. Цитирам тази студия по-нататък в текста със сиглата ЕНВ и съответните страници в кръгли скоби.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X