Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018
Напуканият асфалт на улицата пръскаше хиляди частици, които се вдигаха във въздуха, после падаха върху плочника на тротоара, който ставаше пепелявосив. Малките копитца на козела тракаха отчетливо по тротоара, сякаш звъняха звънчета. Като тези на Дядо Коледа. Но не бяха на дядо Коледа, а на един петгодишен сив козел, с бяло отдолу, по корема, и с бяла брада. Зад него, като джавкаха и въртяха муцуни, ситнеха пет-шест кучета. Дребните, с къси крачка и ситнеха бързо-бързо. По-високите, скоклести и слаби, с опърпани муцуни, душеха асфалта. Имаше и две едри, добре оформени и мускулести животни, с бяла козина и с черни петна. Те вървяха по-бавно, като че ли с достойнство и внимателно оглеждаха обраслия с бурени тротоар на улицата. Всичките обаче бяха гладни, без разлика на цвят, височина и изпосталялост.
В този момент от деня улицата в крайния квартал бе тиха, а високата запустяла сграда на бившия промкомбинат се издигаше жалка и оръфана. Настрани белееше трафопост, от старите, с олющена мазилка. Полянката зад него бе пресечена от чер път. По черния път се движеше мъж с колело. Бе надхвърлил шейсетте, слаб и жилест, краката му енергично въртяха педалите на велосипеда. Шапка-жокейка спасяваше очите му от следобедния пек. На гърба му се поклащаше издута брезентова раница. Когато черният път свърши, мъжът излезе на асфалтираната улица и спусна крака от педалите на колелото. Подпря се настрани и се огледа. В този момент глутницата кучета, предвождани от белобрадия козел, се спусна към мъжа. Оглушителният им лай го стресна, мъжът разпери крака и велосипедът се наклони. Кучето с бяла козина и черни петна се хвърли към крака му . Мъжът извика и падна на земята. Глутницата връхлетя. Всяко псе хапеше където свърне. Не толкова от глад, колкото от свирепата настървеност, изострена от глада. Не толкова от омраза, колкото от злост, причинена от безбройните удари по гърба и през краката, нанесени от божественото създание – човека…
Привлечени от суматохата, от сутерена на промкомбината излязоха двама клошари. Единият навличаше в движение лекьосана грейка, а другият надяна издраскани черни очила. В началото видяха само кълбото от сплъстена мръсна козина. Когато се доближиха, човекът вече не викаше, само притискаше ръце към главата си и риташе със свободния си крак. Клошарят с тъмните очила хвана попадналата му наблизо прекършена вейка и я размаха злостно. Другият измъкна мобилен телефон със спукан дисплей и набра 112. Когато къде с викове, къде с ритници клошарите разгониха глутницата, доближиха падналия на земята мъж. Той стенеше и притискаше с ръка нахапаните си крака.По асфалта тъмнееше кръв.
– Хайде бе, какво става? Тези от „Бърза помощ” няма ли да дойдат? – обърна се към другаря си клошарят с тъмните очила.
– Ами не отговарят!
– Мамка им! Звъни пак! На човека кръвта изтича!
В този момент на входа на отделението за бърза и неотложна медицинска помощ на многопрофилната болница двама служители – фелдшер и лекарка, смъкнаха от линейката възрастна мургава жена. Тя охкаше и притискаше с ръце гърдите си, а фелдшерът я прикрепяше отстрани. Тъкмо наближиха остъклената входна врата, когато зад гърба им ги стресна оглушителен вой. С дървени щеки и лъскави секири тумба мургави мъже, сред които и съвсем млади момчета, още деца, се спусна към медиците. Явно бяха се изсипали от двете коли, паркирани с отворени врати до линейката.
– Що бе, да ви такова мамката, що бе, ше лекуваш, ил бой? Кат съм сигани, да мрем ли?- извика най-възрастният, явно съпруг на жената.
Брадясалото му лице светеше злостно, а ръката му размахваше острата секира.
– Че ви изтепаме бе, че ви изтепаме! – крясна младото момче – Баба ми умира, вий нищо не прайте!
Двамата медици застинаха до вратата, невярващи на очите си, а възрастната циганка заохка преправено. Това като че ли послужи за сигнал и циганите връхлетяха първо лекарката. Тя закри лице с медицинската чанта и се втурна към остъклената врата. Останал сам, фелдшерът пусна старата и разпери ръце в защита. По челото му рукна кръв, бялата манта бе омърляна. Телефонът в диспечерната продължаваше да звъни, но вътре нямаше никой. Всички бяха на портала и изумено гледаха боя. Най-после някой се сети да набере 112.
– Викайте полиция, че ще ни изтрепят! – изпищя лекарката, която успя да се промъкне вътре.
След нея затръшнаха вратата, а по-съобразителните я заключиха светкавично.
– Не отговарят! – изшептя дежурният диспечер.
Той гледаше как навън фелдшерът се опитва да избегне ударите на дървените бухалки, но бялата престилка почервеня.
– От полицията никой не вдига телефона! – викна младата медицинска сестра, после се втурна по коридора на болницата с викове „Помощ, помощ!”
На осем километра от болницата, на площада пред голямата каменна сграда, строена през петдесетте години на миналия век в стил „Ранен соц”, по-точно „Сталинистки”, двайсетина млади мъже, едри и здрави, в полицейски униформи, бяха строени в плътна редица. Днес имаше законен протест срещу правителството, предварително заявен и одобрен от кметството. И както се полага, полицията зорко бдеше да не стане нещо. В началото всичко вървеше нормално, сърдитите хора скандираха „Оставка!”, макар да нямаше кой да ги чуе и размахваха юмруци към празните помещения в правителствената сграда. Наближаваше вече пет часа следобед и любопитни граждани се спираха на площада да подкрепят с ръкопляскане протестиращите. По едно време гражданите се вляха в тълпата протестиращи. Това се видя опасно на командира, застанал пред полицаите. Той даде знак и двама от пазителите на реда извадиха флакон с лютив спрей. Сивкавият дим плъзна като облак, но в този момент слънцето се скри и подухна ветрец. Облакът се изви и обви лицата на полицаите. Очите им плувнаха в сълзи и те ги закриха с ръце. Протестиращите се отдръпнаха в недоумение: какво става?! Плътната полицейската стена се разби. Едрите и смели униформени мъже щъкаха по вековните гранитни павета на площада и си подаваха бутилки с минерална вода. Приведени, те плискаха зачервените си и парещи очи. Охканията и подсмърчанията бяха естествен звуков фон, като възгласът „Ебах мама му!” заля като прилив „Оставка!”-та.
В полицейското управление вече знаеха за инцидента, но нямаха време да го анализират. Чудеха се как щяха да заредят автомобилите с гориво, след като цените отново бяха скочили драстично. И как щяха да минат по улиците, след като информационната система бе срината и да снабдят автомобилите с електронни винетки бе невъзможно. Не им оставаше нищо друго, освен да седят над чашите с кафе и да обмислят варианти за изход от внезапната криза. И докато те мислеха, край сградата на луксозния хотел на един от най-старите булеварди настана въргал. Пред входа на хотела, украсен с лаврови дръвчета в дървени качета, с пъстри и лъскави тенти, под които се кипреха кокетни масички за аперитив, кафе и сладкиши, се тълпяха туристи, току що слезли от голям комфортен автобус. Мургавите им лица с широки скули, издължени очи и прави черни коси издаваха, че са от изток, от много далечен изток… И както си бъбреха оживено, изведнъж млад мъж изви ръцете на някаква слаба мургавелка. С едно движение я просна на колене и с друго – кратко и отсечено, преви главата й към тротоара. Спуснаха се и други туристи и жената бе просната по корем. Тя изви глава и започна да крещи, а туристите се скупчиха и тревожно забъбриха на своя си език. Притича пиколо, дойде и хотелската охрана. Изправиха жената, която мърмореше и триеше ожулените си колене, на които тънкият клин се бе избочил. Оказа се джебчийка, тъкмо излязла на работа и попаднала на нищо неподозиращите китайски туристи. И нали владеят източно бойно изкуство, я държаха в яка хватка, докато единият от охранителите се опита да извика полиция. ..
Сара Мандева спря телевизора и излезе на терасата. Под очите й, засенчени с тъмни кръгове на умора и потрес, тежко дишаше градът, притиснат в хватката на душна жега и отровен смог. Кръглото й лице бе побледняло, а косите й – средна подстрижка, леко рижави, бяха полепнали по високото й чело. Колкото по остаряваше, толкова повече се ядосваше на това, което гледаше по телевизията или край себе си. Какво ставаше, какво не бе наред? Дали защото ние, хората, вече не сме нормални, запита се тя, като запали цигара и вдъхна дълбоко дима. Сърцето й претупа, главата й се завъртя и като угаси цигарата, побърза да се прибере. Пусна пак телевизора, но смени канала. Гледаше й се нещо леко, романтично, нищо че бе отминала възрастта, на която, според думите на един неин познат, на жените им се иска нещо розово, на воланчета. „Да върви на майната си с неговите розови воланчета“, каза си тя. Откак бе разведена, нямаше връзка с мъж. А искаше приятни емоции, ей така, дори невинни и необвързващи, дори само някой, с когото да споделя. Не можеше да занимава дъщеря си със своите морални и екзистенциални възгледи. Дъщеря й бе омъжена и имаше син на петнайсет години – в трудна възраст. Дали пък да не замина някъде, каза си Сара Мандева, докато гледаше сапунката, в която снежнобял лайнер пореше водите на Средиземно море, а на борда му се разиграваше поредната любовна сага…
Не замина на круиз със снежнобелия лайнер. Замина за едно градче в Подбалкана, известно с минералните си извори. Късметът й проработи, в петзвездния хотел имаше свободна стая, та сега Сара се плацикаше в басейна. После влезе в парната баня, постоя, легна на отопляемите легла, пъхна се и под приключенския душ.
В стаята си полежа, пусна си релаксираща музика и успя да задреме. Събуди я звук на пиано. Сети се, че в залата на ресторанта, където бе вечерята, имаше бял роял. Среса се, облече малка черна рокля, май й бе отесняла в кръста, но пък подчертаваше огнения цвят на косата й.
В трапезарията бе почти пълно. Намери свободна маса в края на залата и се зачете в менюто. Музикалната пиеса, която свиреше на белия роял млада жена с прибрана на малък кок коса, я разсейваше. Огледа се за сервитьор. Навсякъде по масите бяха насядали двойки или компании. Само тя бе сама. Огледа лицата на хората в салона, всеки бе зает с нещо или с някого до себе си. Само тя бе сама. Нищо, затова пък музиката от рояла бе божествена… И салонът бе много красив. Най-после нещо хубаво, приятно и нормално. След първата водка главата й се замая. След втората се избистри. За пръв път от много време спа спокойно и непробудно. В съня си чуваше божествената музика на белия роял…
Събуди се с главоболие. Надигна се в леглото разчорлена и намусена. Навлече лекия халат, бял като рояла в ресторанта, и излезе на терасата. Под краката й димеше водата от открития минерален басейн. Парите идеха сякаш от преизподнята, а мирисът на сяра бе като на току-що счупено рохко яйце. Намръщи се: нямаше да се топи повече в тази вода. Най-добре да се поразходи из градчето, все щеше да попадне на нещо интересно и приятно. Нали това бе мотото на пътуването й през този уикенд? Нали искаше да избяга от апокалипсиса, който съзираше навсякъде?
След като излезе от хотела, попадна на някаква странна сграда. Бе нещо средно между будка на автобусна спирка и тото пункт. Само че нова, лъскава, алуминий и стъкло. Отпред имаше чешмичка. През процепа на вратата горяха свещи. Чак тогава съзря надписа „Параклис Света Петка”. Виж ти, толкова модерно и необикновено, поклати глава Сара Мандева, чак избива на кич. Зад параклиса се извисяваше ствол на окастрено сухо дърво, чийто край се разклоняваше като вила. Тя отмина необичайната композиция, водена от жаждата за едно кафе. В търсене на кафене стигна до права и дълга улица, граничеща с градския парк. На тротоара бяха наредени малки сергии – неделното градско пазарче. На една продаваха покривки от лен и кенар, на друга – шарени свирки, балони, пластмасови играчки. На третата, най-малката, възрастна жена бе наредила плетени терлици, чорапи и дантели. До нея, на тревата зад тротоара, лежаха три кучета. Какво ли прави сега Бени, сви се сърцето на Сара. Бени бе старата кафява болонка, преди да тръгне, бе поръчала на дъщеря си да я наглежда…Дали бе гладна, дали бе жадна, дали искаше разходка? Във всеки случай, кучетата на тревата бяха гладни, защото когато тя наближи, надигнаха тревожно глави, душейки във въздуха.
Сара Мандева се върна обратно. Бързо намери отворен магазин и купи три кренвирша. За кучетата… Добре де, за кучетата купих, ами за старицата, каза си тя. Взе и един малък шоколадов сладкиш, увит в станиол…
Кучетата излапаха за миг колбасите и се заоблизваха. Сара подаде сладкиша на жената: това е за теб… Благодаря, кимна жената и оправи яката на тъмното си вълнено сако. Бе облечена в черна пола и ниски обувки, а на плещите й лъщеше сребрист шал – явно, подарък от някого. Белите й коси бяха опънати назад. Тя прибра сладкиша в торбата си и посочи с ръка животните.
– Някога – каза тя с тих глас и без да я гледа – Една майка извела детето си да играе навън. То обаче се наакало. И като нямала под ръка нищо, майката го избърсала с парче хляб. Видял това Господ и се разсърдил. Отнел хляба на хората. Оттогава ядем от храната на животните. Крадем от този хляб, който Господ нарочил за тях…
И старата жена погледна към кучетата, които бяха наобиколили Сара и душеха ръцете й.
– Добре де, ама какво мога да направя аз? – каза тя на старицата.
– Нахрани ги, гладни са… Защото ядем от тяхната храна – промълви старата жена и нарами торбата с евтината стока.
Нахрани ги ти, нали много знаеш, искаше й се на Сара да се изрепчи, но й се стори грубо. Забърза обратно към магазина. Застана търпеливо на заформилата се опашка и купи килограм кренвирши. Когато излезе, животните я чакаха до вратата. Тя ги поведе към парка, където разви пакета. Те подскачаха край нея, тракваха зъби и за миг колбасът изчезваше. Сега бяха повече. Имаше дребни, с къси крачета. По-високите бяха скоклести и слаби. Имаше и две едри, добре оформени, с бяла козина и черни петна. Незнайно откъде, до глутницата се появи сив козел, с бяла брада и гърди. На шията му се поклащаше звънче.
Когато се нахраниха, кучетата изчезнаха. От напукания асфалт на улицата се изправи слаб шейсеттинагодишен мъж, който нахлузи падналата си шапка-жокейка и
изтупа дрехите си от прахта. После се качи на велосипеда си и мина край сградата на изоставения промкомбинат. Двама клошари се прибраха в тъмния сутерен на сградата. Единият носеше тъмни очила, а другият – омазана грейка.
На входа на многопрофилната болница двама медици – лекарка и фелдшер, изведоха стара жена – мургавелка, като я подкрепяха от двете страни. Очакваха я старец и младо момче, още дете, които я вкараха в кола, паркирана с отворени врати до входа на „Бърза помощ”.
На площада с вековните павета, пред сградата на правителството, едрите и яки полицаи пиеха минерална вода на малки глътки, изнурени от дългото дежурство. После се качиха в полицейските автомобили и потеглиха. Тълпата на протестиращите оредя, тук-таме по тротоара все още имаше спрели се граждани, които искаха да ги подкрепят в протеста им. А на тротоара пред луксозния хотел китайски туристи оживено бъбреха на непонятния си език и цъкаха ли, цъкаха с телефоните си…
В съседното кафене, на ъгъла, под шарената тента, седеше Сара Мандева. Лицето й бе изопнато и бледо, червилото по устните й кървеше в бордо, а в очите й плуваше тъга. Тези пък китайци, на какво толкова се радват, какво толкова снимат, ядоса се по едно време тя. От половин час седеше тук, в кафенето с най-добра визия и очакваше да й се случи нещо хубаво. Нещо, което да не бе с воланчета в розово, каквото и да е, само да е хубаво. Ама какво хубаво може да ти се случи в едно кафене?
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X