Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Да ви кажа, гледах един филм преди време. „Дерсу Узала” на Акира Куросава. Ама не си го спомням много добре, че мен все ми се спи напоследък. Докторът вика, че било от слънчевата активност. Може и от слънчевата да е. Както и да е. Пък и жената разправяше вчера, че една наборка, дето е маг и вселенски лечител, на Луната попечител, по телевизора казала, че едно човече от съзвездието Лебед и се било обадило по вътрешния телефон и й било рекло, че ние – човеците демек – има много да патим от акъла си. Което си е верно, верно си е, ама аз го зная и без да ми го съобщават от мъглявината Конска глава. Имала дебела глава да пати и ще пати. Такъв е животът. А може и Куче да беше съзвездието. Нали ви викам, не помня, ама нещо такова било. А и не искам да си спомням, щото вече малко нещо помня от живота си тъп, пък и по булките напоследък не се заглеждам толкоз, като ходя по стъгдите с косми в ушите. А бая повече се заглеждах, виж, това помня. Серсема вика, че било от егенето. Нищо му няма на егенето ми, да ви споделя, ама откакто попът си замина – Бог да го прости – и аз взех да се замислям. Пък мисленето пречи на тия работи, ама да не обобщавам сега без специално образование.
За какво ми беше думата? А, да. Преди неколко дена дойде у дома Крум Брашното – комшията, дето лежа по затворите, щото искаше да повярва, че Бог е като жената на един колега – Колю Мохикана, ама там излезна една калпава работа. Той после – имам предвид Брашното – като се върна от затвора, все с отчето дружеше и много набожен стана и пееше в църквата. И вече не ги разправяше предишните и ми подари един джиесем от първата си заплата като певец. Хм! Това последното не го вярвам много, даже хич не го вярвам, ама какво от това…
И идва оня ден Крум, докато бех в градината, че требваше да се загръщат картофите, и мълчи. Питам го, кво става бе, наборе, щото ние сме набори и бехме заедно в казармата, ама то е цяла история, и му викам – кво става бе, наборе. Пък той пали цигара, дава ми и на мен да запаля, пък мълчи. Аз обаче, нали си го зная, не му обръщам внимание и продължавам да загръщам картофа с бригадирска песен на уста. Както и да е. И по едно време, като ме заболя кръстът и не можех повече да си го нося, хвърлям аз мотиката в ямата от ядрения взрив – такъв е лафът, не че нещо – и паля цигарата. Обръщам се към Крум и какво да видя – тук вече няма да ми повярвате, ама никак даже няма да ми повярвате. Тъй че нема да ви споделя какво видех тогава, само ще ви река, че комшията го немаше там, на дънера от ланшната череша попрегърбен, както беше седнал и мълчеше.
Абе що ли да не ви кажа какво видех тогаз там край дънера на черешата! Нема извънредна причина, поради която да се плаша от истината, нали така? Вие рано или късно ще го разберете и тогава ще клатите глави и ще викате: добър човек беше, излъга ни, ама така ни излъга, че истината излезе истинска. Все едно да мислиш, че ще умреш скоро, пък то да стане след петдесет години. Например.
Та по онова време паля папиросата, дето ми я даде Брашното, обръщам се накъм него и гледам, че го нема. На неговото черешово място съзирвам слон. Аз слон на живо не бех виждал, само един път в София, като ходих по доктори, видех един слон на живо в зоологическата градина. Демек не е баш на живо, а някак по така. Както и да е.
Уплаших ли се, ще питате. Абе не, не се уплаших. И не се изненадах, пък и какво да му се изненадваш и плашиш от един слон, дето е чучнал в градината и яде круши. Същото като вола – слонът, само че по-големо, по-ящно и с хобот. Вее с ушите, вятър прави. Охлажда си капилярите един вид, че беше горещо вече по това време. Аз нали затуй хвърлих мотиката в ямата от ядрената електроцен… между картофа. Та не се уплаших де. Разбирам да беше коза, да се уплаши човек, че е проклето животно козата и големи поразии прави. Пък то слон. Не се уплаших, ама се изненадах, нищо че викам, че не се изненадах. И викам му тогаз със за специализирано лечение глас – кво правиш тука бе, наборе. Пък той мълчи и с ушите маха. Не че ми е набор, ама какво да му река, като каквото и да му река, все нема да е верно.
А жената точно тогава намери да излезе да простира. Тя понеже пере на нощна тарифа, за да не й се налага на ръка, ако вземат да ни спрат тока. Аз нали ме съкратиха от горското, че там една беля стана и беха крали материал и ме набедиха мене, щото директорът и оня, дето пращаше циганите да секат, беха баджанаци, пък аз тръгнах рапорти да пиша. И ме съкратиха, пък токът скъп, нали?
Та по това време, викам, излиза на двора да простира тя. Как го мъкне тоя куп не мога да ви кажа! Ей тъй, мъкне го – едно джезве кокали – ама мъкне. И така изпищя, като го видя, че слонът се подплаши и хукна из картофа. Мен шапката ми хвръкна да търча да го вадя от картофа, а мойта пищи и нарежда. Олеле, вика, божке, вика, ами сега, вика, какво ще стане, вика, как така, вика, какво ще правим, вика, мале, вика, на кого ме остави, вика, аз самичка, с тез малки деца, вика, ли ще живея, вика, защо на мене, божке, вика, с какво сгреших, с какво орисията си черна заслужих вика, вика и така нарежда.
Абе, жена, викам, тука съм, викам, не съм умрел още, викам, слава Богу, викам, все ще я наредим някак, викам, ей го нов хладилник купихме преди три години, викам, още не сме умрели, викам, щастието е в ръцете ни, викам, амбиция, образование и чужди езици, викам, здраве да има, викам, другото се оправя, викам, викам и така нареждам.
Както и да е. Укроти се опърничавата и си влезе обратно у дома с легена мокрите чаршафи, а аз слона го хванах за хобота и, търъм-търъм, го извлекох от картофа, че голема поразия направи. Ей, замина картофът и част от доматито и то отиде. Всичко, дето да го спитърхам за зимата… И го подкарах слона и го вързах с един синджир за ореха. Тук, викам му, ще седиш, байно, да ти дойде акълът у големата глава. Да те видим сега под ореховата сянка какви ще ги дъвчеш, щото под орехова сянка нищо не никне, пък и човек да не заспива там. А той ме гледа и нищо. Кротък такъв. С капиляри. А жената, ще питате – жената, тя си дигна чантата и отиде у майка си да варят компоти, че то време не остана.
И като не знаех сега с какво по-напред да се захвана, влезнах вкъщи и седнах да гледам 1548 епизод на оня сериал – мексикански ли, чилийски ли или нещо от сорта. И докато зяпах циците на тая, актрисата де – хубава е, Серсема да си гледа работата с неговото егене – чувам отвънка сложна гюрултия и стълпотворение като на партийна сбирка с провинциалния елит. Лъжат ни, братя! Отварям прозореца, надничам, гледам, виждам слонът се чеше у ореха и от ореха всичко пада. Мравки, листа, светлина на слънчеви петна, катерица и тя. Нищо не остана. Излизам, подхващам една сопа и отивам при слона. Сопата тежи, слонът ме гледа и аз го гледам и си мисля: „Бог напред и ний след Него!”, и изведнъж ми домъчня за живинката. Ей така, домъчня ми. И като ми домъчня, го пуснах от синджира живичкото и му викам – върви, викам, където ти видят очите, викам, щото тука, викам, изобщо не е за тебе, викам, и недей и ти като мене, викам, тука да подивееш, викам, зора да те не заварва на едно място, викам, дим да оставиш след себе си, викам, череполетията световни да те подминат отдалеч, викам. И тръгна той тогаз, веейки с уши надолу по капилярите, докато съвсем изчезна от живота ми. Гледах го как се загуби къде площада и пак ми се струва странно, че никой не го вижда. Ама как и да го види, като е чудо, виждано у други…
И се събуждам в тоя момент и разбирам, че всичкото съм го сънувал. Брей, дяволска работа! Е ли то е от това, че на стената над леглото има календар със снимка на слон нейде в резервата Серенгети слънчев? Сигурно е от това, от какво друго да е, а? И ставам тогаз с мътна глава, да еба, отивам в кухнята, мамка му, жената се връща от фурната, пуста опустяла, сядаме, кафе пием, децата отидоха ли на училище, отидоха, излизам на двора, работата не свършва, комшията стои там до комшулука и палим по цигара, говорим си за вчера, спомняме си казармата, имаше там една Еленка и една друга – Буба ли, Дуда ли – дето идваха край оградата вечер да правят свирки за по два лева – ей, спомени, младост лъчиста, хлъзгав свят. После аз с мотиката към градината, той с мотиката към своята, един облак мени формата си, реката бълбука край стъпките на лисиците, тичат из гората невестулки, дете с кифла и боза, каруца с китеник, отгоре циганка – здрасти, бате, дай два лева да ти разправям големи работи за тебе – жената излиза да вари компоти на двора, синът се връща от училище, хапва нещо, отива някъде с приятели при Буба или Дуда, дъщерята се обажда по джиесема, че ще закъснее, аз с мотиката копая неопалимите къпини на дните си безсмислени, гледам слон в градината, катерица в малините, гледам годините ни съсипали, ама хич вече не се и учудвам, пък и защо да се учудвам – не ми се учудва на мене, не ми се плаче, не ми се говори, само ще гледам да се прислоня нейде, да вярвам в нещо, божичко, ама в що да вярвам, кажете, нали тъй или иначе, додето е рекъл Господ, ще се живей. Вятърът, Иисусе, продължава да ни вей. Да еба тоя живот тъп. Помилуй нас, грешните. Да еба тоя живот тъп.
О, Господи!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.