Красимир Бачков – Тони и лицемерите

През зимата плажът се бе смалил. Тясната ивица пясък бе осеяна с пръчки и всевъзможни пластмасови боклуци, изхвърлени от морето. Точно пред варовиковата скала, от която се стичаше тънка водна нишка, полузаровено в пясъка стърчеше дебело дърво. Клоните и кората му бяха паднали, докато се е носело подхвърляно във вълните, и сега единият му край се бе насочил към морето, като оръдие. Тони спря до него и го посочи:
– Божко, ако съберем малко сухи пръчки и запалим огън от тоя край, дали ще успеем да подпалим дървото?
Божко бе стар, брадясал рибар, понесъл в една ръка кофа с няколко кефала, а с другата придържаше подпрян на рамото му дълъг спининг. Той огледа дебелия ствол на дървото и поклати недоверчиво глава:
– Прекалено е дебело, за да се запали! Но нищо не пречи да опитаме! Нали трябва да опечем рибата, за да хапнем?
– Стомахът ми тъй стърже, че като нищо ще я хапна и сурова! Все едно е суши! – отбеляза Тони. Той скоро щеше да стане пълнолетен и дори можеше, при определени обстоятелства, да завърши гимназия.
Беше скаран с ученето и през тази учебна година се бе прехвърлил в индивидуална форма на обучение, заради много неизвинени отсъствия. Родителите му бяха разведени и, останал на грижите на по-големия си брат, нехаеше дали изобщо ще се дипломира. Рядко виждаше майка си, защото тя пътуваше като камериерка на круизни кораби през цялата година, а когато се прибереше от рейс баща му, който бе обикновен моряк, винаги се запиваше и не изтрезняваше, докато пак не дойдеше време да се качва на кораба. Среден на ръст, с изсветляла коса и сини като на бебе очи, Тони приличаше по-скоро на хлапак. През есента, докато се размотаваше по пустите плажове край Варна, той се запозна с Божан и неусетно станаха приятели. Независимо от голямата разлика във възрастта или точно заради нея, двамата си допаднаха и започнаха да се виждат често. Обикновено Божан носеше кофа за уловената риба и стар, лепен на няколко места спининг, с който показваше на случайни рибари по плажа на какво е способен един истински рибар. Допреди година той имаше лодка, но една буря миналата зима я натроши. За да не стои сам в мизерния фургон, сбутан в гората, където живееше с другите рибари, той продължи стария си занаят от брега. На млади години се бе подвизавал като боцман в БМФ и бе видял доста свят. При една буря, в една далечна зима, докато се прибираха от Одеса, товарът от метални пръти проби корпуса и корабът им потъна за минути. Почти замръзнал, той оцеля заедно с още един моряк. Тогава нещо се преобърна в него и реши да приключи с професията. Обаче толкова години бе скитал по моретата, че не можеше да си представи и ден без да види необятната синьо-сива вода, без мириса на водорасли и риба. По онова време разполагаше с достатъчно пари, за да си купи малка лодка и да се преквалифицира в прост рибар. Морето му бе отнело възможността да създаде дом и семейство, но изпълваше живота му с нещо неповторимо, истинско и силно. Други хора в неговото положение вероятно биха съжалявали за много пропуснати възможности, но той си харесваше живота и понякога признаваше, че не би променил нито един изминал свой ден.
– Божко, дай запалката! – помоли Тони, вече натрупал голям куп съчки под дървото.
Рибарят му я подхвърли и момчето сръчно запали огъня. После взе кофата и набързо изчисти рибата в морето. Седна до стареца край огъня и запита:
– Всъщност какво е да си моряк? Майка ми дивее по корабите, а баща ми не успява дори седмица да стои в къщи като нормален човек, щом се прибере! Още втория ден на сушата започва да нервничи и само алкохолът го спасява. Скоро брат ми ще избута военноморското и също тръгва с корабите. На мен морето ми харесва, но само толкова! Не ме влече като тях или теб…! Кажи, каква е тая магия, дето ви клати непрекъснато, като в мъртвак?
Божан облиза устните си, погледна с премрежени очи към хоризонта и въздъхна:
– Да си моряк е състояние на душата! Има някаква безсмъртност в морето и небето! Ти не знаеш, но всеки ден аз коленича мислено и благодаря на Бога, че ме има! Когато съм тъжен и когато съм весел ми стига вятъра, за да заиграя моето моряшко хоро! Ето вчера, когато натежалият дъжд ни застигна, ти се скри в гората на сухо, а аз благославях Бог, че ми праща своята студена милувка, за да усетя по-истински, че съм жив! Знаеш, че съм скромен човек и ми трябва много малко, за да съм доволен. Хапка хляб, чаша вода или вино и някой като теб, с когото да си поговорим. Какво повече от това, кажи? За какво са ни парите, ако няма кого да зарадваме с тях? На мен ми стигат изгревът и залезът, неповторимият шум на вълните и крясъкът на чайките! Когато си тръгна от този свят, мога ли да взема със себе си нещо? Не мога! Значи трябва да му се радвам сега, докато съм жив, всеки ден, всеки час, всеки миг…! На пясъка трябва да се радвам, на кефала, дето го печем и на теб, моето момче! Да цениш истинските неща! Това е да си моряк!
Тони обърна рибата да се пече от другата страна и призна:
– Затова те харесвам, Божко! Не си като другите! Говориш такива работи, дето на останалите няма да им минат никога през главата! Все едно си поет! А в училище и навсякъде хората са лицемери! Мислят едно, а приказват друго! Да ти кажа, омръзнало ми е да ме лъжат! Особено вечер, като включа новините по телевизията! Ти си добре, че нямаш телевизор! Ще паднеш от смях, ако чуеш как разни политици или бизнесмени се скъсват от лъжи! Мислят другите за глупаци и се опитват да ги будалкат! А всеки има ум в главата си и рядко успяват до го манипулират. Но те си знаят тяхната…! И като се замисля, разбирам защо предпочиташ морето пред сушата! То е истинско и когато е бурно, и когато е спокойно. Няма лъжа, няма измама!
Рибата се бе вече изпекла. Тони отчупи от един кефал половината и лакомо започна да яде. Пареше се и духаше бялото месо, от което се вдигаше пара, преглъщаше и се облизваше. Божан го наблюдаваше с кротка усмивка и примигваше от време на време.
– Откъде се намери това куче, дето ни отмъкна храната? – разпери ръце момчето.
– И то душа храни! – отчупи задната част на една риба старият рибар и бавно започна да я дъвче.
– А какво ще кажеш за лицемерите? – продължи момчето – Понякога едва ги понасям! Как да се спася от тях?
Божан извади малка кост от устата си, изтри устни и като продължаваше да дъвче, посочи с ръка към морето:
– Там е спасението! Ти също имаш душа на моряк, момче! Само дето не си го осъзнал още!
– Мислиш ли?
– Сигурен съм!
Пролетната вечер бавно се спусна и въглените заблестяха по-силно. Лекият дим от печената риба бавно се виеше нагоре и се разтваряше във въздуха. На пустия бряг, далеч от лицемерите, две моряшки души си общуваха безкористно, а Бог им се радваше отгоре.

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X