Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010
Аз вертикална съм
Но много по-удобно е – хоризонтална.
Не съм дърво, което да се вкорени в земята,
за да поглъща минерали и майчина любов,
така че всеки март с листа да затрепти.
Не съм градината с цъфтяща красота,
и с живописно оцветяване не предизвиквам, „ах!”
и без да знам дори, че ще загубя венчелистчетата си.
Така е удивително, дори с главици невисоки, цветята
толкова са смели,
а дървото, за разлика от мен безсмъртно е.
Ще взема тяхното безстрашие и дълголетие.
Звездите тази вечер далечни светят от безкрайното,
дървета и цветя разпръскват хладни и упойващи ухания.
Пристъпвам между тях, не ме и забелязват.
Понякога си мисля, че когато спя
изглеждам като тях –
и по-естествено е да съм легнала.
Защото съм във пряка връзка с небесата,
и аз ще съм полезна във вечния си сън:
дърветата за първи път ще ме докосват
цветята ще са с мен поне за час.
Метафори
Аз съм мистерия в девет срички,
слон, масивен дом,
а пъпешът расте от две стъбла.
О, червени плодове, слонова кост, фини фибри!
Този хляб бухва и става голям с втасването на маята.
Парите звънтят в тази плътна кесия.
Аз съм средство, етап, крава в телето.
Изяла съм торба със зелени ябълки,
качих се във влак, от който няма измъкване.
Младежки грижи
Лейди, стаята ти вонеше на цветя.
Ще запомня това, когато ми сриташ задника.
Седя тук като страдащ леопард
в джунглата на твоето светилище от винени бутилки,
кадифени възглавници с цвят на кървав пудинг
и летяща риба от бял порцелан, донесена от Италия.
Забравих за теб, скъпа, слушайки скършените цветя,
смучат вода от разни саксии,
кани, бокали и чаши за коронация,
като пияници с махмурлук в понеделник.
Млечни плодове, местни звезди,
покланят се от масата на своите поклонници:
редици от очи, вперени във тях.
И какви са тези венчелистчета и листенца, с които си ги съчетала-
тези сребристи нещица в раирано-зелени Овали?
Да, знам, червен здравец.
Приятели, приятели. Вонят подмишниците
и неизбежното есенно гниене,
на мускус мирише сутрешното легло на любовта.
Носталгията ми пощипва ноздрите.
Ограда от къна сред блатата: твоите парцаливи коси.
Чорапи в застояла вода, гъста като облак.
Розите в халба за бира вчера
през нощта предадоха богу дух. Отдавна им е време.
Жълтите им корсети бяха готови да се плъзнат.
Хъркаше и аз чух как венчелистчетата капеха,
барабанеха и почукваха като нервни пръсти.
Трябваше да ги изхвърлиш, преди да умрат.
На разсъмване стана ясно, че покривката на бюрото
е обхваната от китайски ръце. Сега към мен се взират
хризантеми, с размери колкото главата на Олоферн,
потопен в боя със същия кървав цвят
като този клекнал диван.
В огледалото се оглеждат нашите двойници.
Слушай, твоите квартиранти-мишки
шушкат в пакетите с крекери. Брашно
най-качествен сорт се плъзга в лапките: цвърчат от щастие
А ти продължаваш да забиваш нос в стената.
Цялата тази сивота ми е нужна като дървен балтон.
Как сме попаднали в твоята бърлога?
Ти ми наля джин в стъклена ваза.
Спахме като убити. Лейди, какво правя аз тук
така замаян, натъпкан с прах и с вдървен език,
с изтръпнало коляно и стоплен от цветята?
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X