Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи
Сириус
Понякога и Луната вие,
по време на своето окръгляне,
когато от Слънцето се отдалечава.
Но изгреят ли кучетата на Орион
с най-ярката си звезда,
тя отново намира себе си.
***
Изрязвам болката,
за да я пришия
и към друга дреха,
съблечена или
забравена на пътя
на скъсаните думи,
които вчера хвърлих.
Залепнали са вече по асфалта.
И само зимата
със побледнялото си слънце
ще може да ги заскрежи,
за да потекат отново
стопени
и оловно-сини
под лятното небе на твоите очи.
Смалена –
отново ще пришивам болката.
Но този път към свойта плът.
Очите на вярата
изглеждат
точно като онова момиче,
което всеки ден зад ъгъла
протяга и двете си ръце
за милостиня.
Но хората вече нямат очи за виждане,
в тях живее самодоволството.
И ръце нямат за ръкостискане,
заети да разопаковат измамното си щастие.
И крака нямат, с които по Пътя да вървят,
обувките на безразличието са тежки.
И те не намират пътя към онова момиче,
което вече има само една ръка
протегната за милостиня,
защото в другата държи сърцето си.
И много иска на нас да го дари.
Все още мъжки нрави
Когато Господ е направил
от кал
първо Мъжа,
а после Жената
то е защото все още не е имало
кучета в Рая –
гладни и чакащи
да оглозгат реброто.
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X