Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006
Пукнатини
Ръка – не, пръсти – докосват гладкост.
Мраморна. И човешка – от човек е.
Открита неочаквано. Или поднесена от друг.
Плъзгат се по съвършенство.
Ненаситни са да разберат – истинско ли е?
Докосна ли го след минута.
Ако е покрито с дреха – същата ли е?
Спра ли да го гледам с очи.
Думите, с които ще го кажа – вечни ли са?
Или ще остане само чувство.
Опит на върха. Докосване.
Ще му се усмихвам. И унесен ще го гледам.
Всяко махване с крила, ако ги има –
ме отдалечават. От Създателя.
И от самия мене. От несигурността,
с която докосвам гладкостта. И твърдината.
Нежното им съвършенство. А накрая
ще попитам: от върха на пръстите ли думите
са излетели. Или от кривите пукнатини.
Щом мраморът отдавна е напукан.
Игра
Облаците бавно слизат
към маслиновата гора.
Всеки сам и кръгъл,
носят се, не се докосват.
Първият плавно заседна
сред дървесните корони.
И за кратко се престори
на неподвижно дърво.
Движение
Небето примирява крайностите,
разпростряло се с въздишка
между два далечни хоризонта
и дървета от маслинова гора.
Оставя ги стърчащи да се гледат,
как пристъпват и докосват рамена,
събрани от движението на слънцето.
И как изчезват без предупреждение.
Недочакали раздялата със сенките,
осъществили се в усещане
за преминаване от светло в тъмно,
от близко – към наистина далечно.
От желание да виждат и да научават
повече за тази слязла привечер,
дорисувала дървесните корони,
отдавна притаени в тъмнината.
Постепенно се превръщат в дъно,
в поглед и напрегнато очакване.
И накъде ще продължи нощта,
ако не е ясно – идва или отминава.
Нагоре
Стоплена от слънцето, тишината
бавно се издига в късния следобед.
Сред високите дървета. От мушица
позлатена. От мушици позлатена.
Островите
Островите – чувал съм
за тях, разказвали са ми.
Очаквам скоро да се появят,
да изплуват на повърхността,
оттласнали се от дъно,
или от неясни дълбини.
За друго не помислям,
като гледам течащата
от часове зад кърмата вода.
Колкото и упорито да се взирам,
наоколо не виждам повече
от синьото небе и от морето.
Остава ми умората
от продължилото очакване –
ако наистина ги има,
най-интересен е мигът на появяване.
И после съжалението, че лесно
съм пропуснал откога
търпеливо съпровождат кораба
от двете му страни.
Обещават ми с присъствието си,
че има къде да сляза,
даже да се подслоня,
ако морето повече не ме желае.
И както са се появили –
даже постепенно свиквам с тях –
се разтварят в синята мъгла
и потъват в далечината.
Скоро хоризонтът
окончателно ги изличава.
Остава чувството, че по-нататък
отново ще изплуват –
появяването им се бави
и никога не е напълно.
Веднъж изчезнали, до края
не прекаляват с реалността.
Слизане
Прекосявах древен стадион,
сред потрепваща от векове мараня.
И усещах, че някога наоколо
било е пълно с хора.
Толкова реални, колкото реална
беше моята фигура тогава.
Или щях да го усетя.
Но не спрях навреме.
Например по средата,
в неочакваното чувство.
Тогава бързах към смокиня
с надвиснали към стръмнината клони.
И после слизах към морето.
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X