Дарина Пеева & Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи
Стоях в задната част на трамвая, опрял чело в прозореца и гледах как двата метални лъча на линиите се отдалечават по дългата улица между жилищните блокове отстрани – и стават по-тесни. Почти се сливаха в далечината. Изгубвах ги от поглед заради някоя пресичаща кола или човешка фигура и търпеливо чаках отново да се появят. Откривах ги с премрежени очи и отново се съсредоточавах върху двата сребърни лъча. Отдавна стоях така. Изпитвах удоволствие от състоянието си. През цялото време бях като в полусън. Тогава някой ме потупа по рамото, каза “билетчето, моля”, и развали магията.
– Айде, продължавай! – изръмжах, без да се обръщам. – Ако сега започваш проверката, няма да съм първият. Свършваш ли, преди мене си приключил. Проверил си един по-малко.
– Казах, дай си билета.
И отново ме потупа по рамото. Чак тогава се обърнах.
– Я, Мето Бойчев! Не ме ли помниш?
– Билета казах!
– Ама ние с тебе имаме мач. Колко са тези, на които са им вдигали ръката срещу Мето Бойчев. Не се прави, че не ме познаваш.
– Много хора ме познават. И аз познавам много. Това не означава, че нямам право да проверя дали имаш билет.
Никак не беше се променил. Най-много да е “качил” пет-шест килограма, не повече. При неговия ръст беше почти нищо. Нито корем се виждаше, нито бузи. Готов беше веднага да излезе на ринга.
– Няма срамна работа – казах, което ми се стори тъпо и доста фалшиво, и веднага добавих: – Истината е, че никога не съм очаквал шампион от твоя калибър да проверява билетите.
– Ти имаш ли билет, или ще те глобявам?
– Въобще няма да ме проверяваш. Защото аз съм Денчо Асанов и съм те побеждавал. Колкото и да се преструваш, че не ме помниш.
– Беше на юношите.
– Какво на юношите?
– Загубата.
– Победата си е победа бе Мето. Защо не признаваш? Нали тогава и двамата бяхме на една възраст.
– При юношите не се брои – изрече той и с една ръка си свали от ревера контрольорската значка. – После, при мъжете, не помниш ли, че те размазах? Четири нокдауна ти направих.
– Ти какво предлагаш, за загубата ли да се сещам по-често, или за победата? Аз, да знаеш, се сещам повече за победата.
– Всъщност с твоите трийсетина мача в юношите и десетина в мъжете може да се каже, че не си играл истински бокс.
– Мето, как не те е срам да говориш такива работи?
Дори не ме погледна. Обърна ми гръб и се приготви да слиза на „Халите“. Можех да остана там, откъдето само преди няколко минути наблюдавах как сребърните релси светят, огрени от слънцето, отдалечават се и се събират в далечината. Щях да се опитам отново да изпадна в предишното състояние. Не го направих. Слязох и тръгнах след него, защото той, въпреки уважението ми – голям шампион е, вярно, с медали от Световно и Европейско – нямаше право да отписва моята победа. И да ми пробутва, че на седемнайсет години не сме били същите. Същите си бяхме. Само че той още не беше голям боксьор, а и аз не бях това, което станах по-късно.
Очаквах на спирката да продължим разговора, но той само попита:
– Ще почерпиш ли?
– Щях да почерпя. Ама нямам с какво.
– Нямаш пари за глоба, нямаш и за черпене.
– Знаеш ли откога живеем с десетина лева на ден? И аз, и жената, и трите чавета. Изкарвам ги на “Илиянци”. Пренос-превоз.
– Всички мангали сте такива.
– За другите не отговарям. Ама аз не съм директор. Никога не съм бил. У нас, нали знаеш, само тия, дето се водят директори на нещо си, и началничестват, живеят нормално.
Влязохме в Халите, прекосихме ги на дължина и седнахме в кафенето с кръглия бар. Едва тогава се поуспокоих.
– Аз ще почерпя – успокои ме допълнително той и направи знак на сервитьорката. – Две кафета.
– Благодарско, шампионе.
– Все такива като тебе, изпаднали, са бившите ми противници.
– Некои от тия в чужбина може да са се издигнали.
– Не ме интересува.
– Твоя работа.
– Но да знаеш, че загубите в юношите не ги броя. И тебе не те броя.
Още преди да му отговоря, две шарени каки седнаха на свободните столове и попитаха:
– Искате ли секс?
– Сега веднага не съм сигурен – отвърнах бързо. – Ама след малко може и да поискаме.
– Срещу двайсет лева – каза по-високата.
И извади цигара от табакерата си.
– Искате да кажете, срещу пари – възкликнах и го посочих. – С него говорете. Мето отговаря за парите.
– Изчезвайте!
– Я по-внимателно! Какво толкова се периш?
– Изчезвайте, казах!
Двете се изправиха почти едновременно. Изпратих ги с поглед, ама дълго, дори прекалено дълго, докато вече нямаше смисъл да гледам след тях, защото никакви не се виждаха. Отпих от кафето и търпеливо започнах да му обяснявам защо няма значение на каква възраст си се качвал на ринга. Тогава играх на стадион “Раковски” срещу едно момче – Киро Веждата му викаха. Не знам дали го помниш. Най-вероятно не. Ама беше много як. Рамената му кръгли като гюлета, и бицепсите му като гюлета. И се вълнувах, буквално бях откачил от вълнение, не само заради мускулите му, а и защото всичко поначало ми беше като в мъгла. Не спах последните две нощи.
Е, може да съм дремвал за малко, ама през по-голямата част от времето изиграх мислено поне десетина мача. В някои си представях как побеждавам, в други ме правеха на бербат. Качвах се за втори или трети път на ринга. На кантара си стиснахме ръцете и ми се стори, че положението е дори още по-зле. Не ми се вярваше, че с този приятел сме в една и съща категория. Вярно, бях малко по-висок, ама мускулите му изглеждаха двойни. Като напомпани. Въпреки това започнах да се настройвам за мача. Хич не мислех да му отстъпвам, каквото и да ми изглеждаше първоначалното съотношение на силите. Бях решил да го бия с много движение и дълги прави. В действителност през целия първи рунд стоях на едно място, главата ми кънтеше от силни тупаници и само чаках кога ще удари гонгът.
През следващия се опитах да направя нещо смислено. Реагирах с крачки встрани на правите му удара. Подложих ръкавица на ляво кроше. Но беше грешка. Киро Веждата буквално се хвана за мене със следващия удар. И не ме оставяше от близко разстояние. Успявах да блокирам някои от ударите, но и доста получавах. През цялото време отстъпвах и скоро се озовах в ъгъла. Там получих тежки крошета и ъперкъти. Успях да се измъкна с ескиваж, но само за кратко, колкото да си поема два-три пъти въздух, и той отново ме приклещи във въжетата. Продължих да подлагам рамене и лакти, правех отклони, но не на място. Буквално беше ме насмел.
В почивката се опитах да разбера какво ми говори треньорът. Всичко беше от ясно по-ясно. Не успях да изпълня нито собствените планове, нито неговите указания.
– Ще продължиш ли, момче? – попита ме реферът, преди да стигна центъра на ринга. – Помисли добре.
– Ще играя.
– Сигурен ли си?
– Напълно – отвърнах и дори се опитах да си извадя гумата от устата, за да говоря по-ясно, ама не успях. Не е лесно като си с ръкавици на ръцете. Но повторих: – Ще се бия, господин шефе. Пардон, рефере.
Нямам сили дори да се откажа, помислих си. И не направих опит за следваща крачка. Коленете не ме държаха. Само застанах стабилно на цели стъпала, прибрах ръцете към главата и стиснах зъби. Не знам откъде събрах сили за десния прав още след командата “бокс”. Промуших му го отстрани, над рамото, и малко отгоре надолу. Знаеш го този удар, няма да ти го описвам повече. Не само го спрях, буквално го завъртях наобратно. Видях го в профил, почти затворил очи, после и тила му се мерна, остриган до кожа, с три продълговати вдлъбнатини в основата. Киро Веждата се задържа прав за част от секундата, и се строполи с разперени настрани ръце.
Мето гледаше настрани и вероятно се ядосваше, че от голям шампион е станал контрольор в градския транспорт.
– Не знам дали ми вярваш, ама точно така стана.
– Стига с твоите глупости – обади се той.
– Не са глупости.
– Абе какво ми ги разправяш, като че ли си играл финал на световно първенство.
– То е едно и също, Мето. И на световното, и на градското все хора играят. Душите им са едни и същи значи.
– Никакви души не ме интересуват. И ти не ме интересуваш.
– Чакай, чакай, сега идва важното. Не е за изпускане.
И продължих да разказвам как влязох – ама после, след боя значи – в съблекалнята. Дори не помнех как съм се изкачил по стълбите. Говорил ли съм с някого или просто съм тръгнал нагоре. Не бях сигурен къде точно се съблякох преди мача. Носех със себе си сака с дрехите, по едно време го прехвърлих на рамото, но не си спомнях кой ми го даде. Мускулите на краката ми бяха се схванали, прасците ми бяха като каменни буци и едва пристъпвах. Освен това главата ме цепеше, и не смеех дори да я докосна. А много исках да проверя всичко ли ми е на място. Имаше огледало на стената и отидох да се видя на какво приличам. Носът ми беше двоен, охлузен и червен, едното око – полузатворено и подуто.
Но нали ми вдигнаха ръката. Никога преди не съм вярвал, че съм способен, когато нямам сили и съвсем съм сдал багажа, да спечеля. Как мислиш, на колко години бях тогава? Знам, не те интересува. Ама ще ти кажа, на петнайсет. А се чувствах като на сто и петнайсет. Древен и праисторически. Защото научих нещо, което другите хора, колкото и дълго да живеят, може никога да не научат. Знаят, че така се случва. Има нещо подобно в живота. Ама, на ринга, като мене да го разберат, им е невъзможно. Не са играли бокс. Само ако си играл знаеш как за няколко минути остаряваш, направо едва се влачиш, тялото ти тежи, пълно е с олово, после само за секунди ставаш от млад по-млад, разцъфтяваш, олекваш, и дори се понасяш към небето.
Последното го разбрах най-добре в банята. Съблякох се надве-натри, дърпам и хвърлям, дърпам и хвърлям, накрая целият екип остана в краката ми. Като да бях си свалил старата кожа, така се чувствах. И тръгнах към душовете. Почти нищо не видях в първия момент. Парата като гъста мъгла. Или от боя и от умората всичко пред очите ми още се размазваше. Постепенно положението ми се изясни. Банята беше пълна, ако щеш вярвай, с голи момичета. Като измислени, принцеси някакви, феи. Не съобразих веднага какви са. А и нямаше нужда. Но сигурно са волейболистките от съседната зала. Явно сбърках съблекалнята. Гледах и не откъсвах поглед от тях. Господи, мислех си, защо не ме пожали. И да ми оставиш малко късмет за по-късно. Първо ми вдигнаха ръката, когато вече бях готов да легна и да умра, а сега и тези момичета. Плуваха в бялата пара, подвикваха ми, смееха се и ме пръскаха с шепи гореща вода.
– Какво стана после?
– Това беше. Господ ми показа колко хубав може да е животът, дори когато малко преди това ти се е струвало, че почти свършва.
– Абсолютни тъпотии.
– Не са бе, Мето.
Тогава той стана и се отдалечи. Стоях с наведена глава и мислех. Или не, просто не вдигнах веднага глава. Дори затворих очи. Така понякога, признавам, всичко ми се струваше по-реално. После напразно се опитвах да го открия сред множеството наоколо. Накрая забелязах, че не си е докоснал кафето. Преместих чашката към далечния край на масата. Погледах я известно време и също тръгнах. В напълно противоположна посока.
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X