Елица Златанова – Завъртам кранчето до края

1.ЕДНО

Ти си в края списъка.
Написан с малки букви.
Незабележим.
Силуетът ти размазан
държи спусъка
на изчакващ режим.
Ти си буря на другия бряг.
Усещам…
Мирише на електричество.
С премрежен поглед.
Една крачка назад.
Далеч от окото на чувствата.
Някъде валиш.
И земята трепери под теб.
Но тук вече премина.
Преди да достигнеш кулминация.
Преди да натиснеш спусъка.
Ти забравих името.

2. ДВЕ

Сякаш съм от прах.
От пясък.
От въздишки.
Сякаш съм прозрачен облак.
Нося се в нищото.
Сякаш съм мъгла.
Лепкава и сива.
В разголена прегръдка
те скривам.
Заспиваш.
Сякаш съм без…цветнаq
без смисъл,
без име.
Вече дишам леко.
Освободи ме!
Сякаш е прераждане.
Друга съм.
Намери ме!

3. ТРИ

Безобидна.
Тиха.
Скучновата.

На повикване.
Със задна дата.

Втори план.
За всеки случай.

Бях за теб.
И съм.

Научих,
че не виждаш цветове.
За теб ще си остана сянка.

В други светове, но не и в този,
може би ще различаваш …

Слънцето
от жалки отражения.

4. ЧЕТИРИ

Стана нещо миналата зима.

Беше топла,

мека,

проходима.

Някъде във хаоса на палтата

и дебелите чорапогащници

и самотата

се присетих, че те има.

Присещане.

Сърцето ми се сви в неверие.

Извика!

строполи се,

във истерия.

Там на тротоара,

докато те мислех.

Вкочених се.

Върху мен валяха мисли.

Уличната лампа ми намигна.

Намръщих се.

До вкъщи все ще стигна.

Дори и тя се подиграва,

и зимата от мека става…

Зла

Нелепа

Аз клетата!

Ръкавиците, палтото, шала

Не могат да ме скрият вече.

Присещане за теб в метрото.

Да, стана нещо.

Ти отрече.

Каква ли ще е тази зима?

5. ПЕТ

Следващия път, когато
ме повикаш,
Ще притихна в ъгъла.
И ще покрия
косите си със прах
и сенки.
Ще се слея със стената.
И ще дишам разредено.
Ще заглуша сърцето си
сломено.
Защото иначе ще дойда.
Искам!
Но боли и е
Безсмислено!
Понякога
затваряме очите си за истината.
Умирам,
Когато ме повикаш и не идвам.

6. ШЕСТ

Искам да ти кажа..

Събудих се във 4.
Сърцето ми го нямаше в леглото.

То беше тръгнало,
Защото

го предадох.
Както винаги.

И за пореден път ще го открия
пред вратата ти

или на улицата, по която всеки ден минаваш.
То ще е там.

Дори и уличните кучета
вече го познават.

Малкото сърце – перце.

Искам да ти кажа…
Така започва утрото.
И думите, нанизани в гердан,
аз нося.
Тежи и реже като нож.

И за какво са
ни
сърцата, ако скитат
боси?

И всеки път, когато се завръщат,
са все по износени.

Искам да ти кажа,
Че
Съм
Твоя!

В безтегловност.
В отрицание.
В голо
Обожание.

Но няма кой да прибере
Във вкъщи
несподелени чувства.

Нищо, че е зима.

Замлъквам.
Тихо.
И сърцето пак излиза.

Не, няма смисъл.
Няма да ти кажа.

7. СЕДЕМ

Когато си наблизо усещам
топъл и студен въздух
да се сблъскват в гърдите ми.
И се случва светкавица.
А после вали.
Но не дълго, а има и гръмотевици.
Сърцето ми прескача един удар.
Минимум.
После поемам една глътка въздух.
Забравила съм как се диша,
но рязко си припомням,
когато
ми казваш, че драматизирам.
Че ще мине.

Ще мине, когато
се сблъска топлият ти дъх с моят
(на мен ми е все студено).
Ще мине, ако
пръстите ти допрат моите.
И има и светкавици, а после гръмотевици
Или беше обратното?
Без значение!

Тогава ми кажи..
Ще мине.
Ще го преживеем.

8. ОСЕМ

Видя ли!
Не било толкова страшно
поне веднъж да ми кажеш истината.
Поне веднъж да не мислиш
за себе си
И да не позволяваш
да вярвам в
измислици

И в сънища,
И в знаци,
И в тълкувания.
Дали ме обичаш?
Дали ме мислиш?
Дали да рискувам?

Но не си струваш риска
И беше прав…
Не заслужаваш.
От мен
взе достатъчно.
Без нищо да даваш.

А аз съм още будна.
Прекосявам премръзнала мислите си.
Заблудите се разголват в тъмното.
Опитвам се да те намразя истински.

Уби ме, но ти го знаеш.
Оправдавам те и си лягам.
Объркано те притискам в себе си.
Такъв какъвто те създадох.
…………..
Каза, че не ме искаш.
Да си го татуирам ли на сърцето?

9. ДЕВЕТ

Като неизмити чинии в мивката
твоите думи мухлясват в душата ми.
Завъртам кранчето до края
и чакам да потече истината.
Мивката прелива и вадички с чернилка тръгват към пода.
Килимът е подгизнал и скоро ще потече при съседите.
Газя в локвите от празни обещания и чувства.
Само в нашият дом водата не е мокра, а лепкава и гнусна.
Вървя надолу по улицата и се смея истерично.
Скоро всички ще се удавим, ще умрем.
Си мисля.
Почти гола вървя по улицата
Размазвам си червилото, докато се опитвам да си запуша
Устата.
Никой не трябва да знае какво направи с тялото ми, когато ме уби.

Няма ме, недей да ме търсиш.
Няма ни.

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X