Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006
I
Червената площадка
В. & Йо. С.
Два чифта очи гледат към площадката
Тези на дъщерята, виждащи всичко
Там и тук и което идва
Тези на бащата, не искащи да виждат всичко
Там и тук и което идва
Бащата няма страхове дори в полусън
Не дава повод те да станат
Полунощните страхове на дъщерята обръщат се във
Вчерашни страшилища
И спихват се
Стъпките не бързат да пресичат червената площадка
Свечеряването бавно идва
Взрени в нея
Друго погледите виждат
Всеки друго
II
Натежали клони
Движейки се под натежалите от листа клони и храсти
На обраслите с гъста зеленина градинки
Думите ти още по-тежко се стоварват отгоре ми и ме захлупват
Размахвам хаотично ръце пред лицето
Хващам главата си, запушвам ушите
Те обаче пробиват като силната струя снощи от
Маркуча на огромния камион, с който миеха улицата
А на сутринта колата ми беше цялата изцапана
И тротоарът пред входа също окалян с
Целогодишно трупалата се прах под бордюрите
Изкарана вечерта на светло от вилнялата струя
Засъхнала локва кал
***
Така винят бащите децата си
Под тежко падащите на безумно разгорялото се слънце клони
Тези удари бележат право сърцата
Петна, които често избиват навън и по други части на тялото
Понякога по дланите и ходилата
III
L’Italiano
Застанали на стълбите на автобуса преди вратите да отвори
Двама мъже красиви смугли с лъскави перчеми гарвановочерни
По-стар и по-млад – си разменят ласки
Италианецът отдавна е в квартала
Момчето му възмъжа през годините и
Като него стана хубаво
С осанка
И този отнесен в спомена за южните морета
Поглед на мълчаливите
Които знаят всичко за моретата и риболова и за мрежите
Но не намират основания да кажат
Така е близък на тези тук, чиито бащи всичко знаят за
Полетата и жътвата, за стадата и горите и за това как се гледат
Но нямат основания да кажат
Защото вече нямат
И мълчат
Нежно целува италианецът
момчето си пораснало
IV
Момичето и коня
На Шубертовия Горски цар
Голямото и топло око на коня те приспива в
Мразовитите вечери по чужди земи
С меката му кафява козина се завиваш нощем, момиче
Решиш я
Реши я!
Острите му уши чуват как сърчицето ти тупти и
Плаче неизказано на език
Който не знаеш роден ли е
Слушайки те милват
Красиш ги с пискюли, когато го извеждаш на парад
И за копитцата му се грижиш
Гледаш да са изрядни, нищо да не ги боли
Най-хубавите обувки би му купила
Само номера да знаеше
С размаха си буйната му опашка прогонва
Винаги вече настанилата се празнота
Често трябва да се отърсва и замахва с нея
Необяснимо е как празнотата се връща
Решиш я
Реши я!
Галиш гривата му
На нея скланяш глава, когато
Препускате през горите
Заедно, прескачайки препятствия в състезанието
Притискаш се в него, с ръце здраво опряна на мощната му шия
Ниско приведена, почти легнала на него
В устремния галоп ставате
Едно голямо, силно, красиво тяло
Тяло на бащата, който го няма
V
Момчето диша тежко
Стаята ми е пълна с благодат
Момчето диша
Стаята е неузнаваема
Малкото момче спи в леглото на стария човек
Вселената се преобръща
Благодатта отлага примирението
Sophia
Juillet 2019
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X