Любовта не ти е потен пехливанин да го сбориш на мегдана и да му стъпиш на шията
Шапка невидимка е любовта тука има тука нема е А фани я ако можеш
Любовта не ти е верно дворно куче да го вържеш с верига да ти пази спокойствието
Горско пиле е любовта пее пее па млъкне Та ти пръсне душицата
Любовта не ти е пълна тенджера да си напълниш корема и да му легнеш на сянка
Захарен памук е любовта лапнеш нещо глътнеш нищо И все гладен ходиш
Любовта не ти е бистра водица да си умиеш краката в неделя пред черква
Тъмно вино е любовта още не си го опитал А все едно си пиян
Любовта не ти е бакалски тефтерин да си пишеш и дращиш вересията
Бела книга е любовта по нея с бели букви пише
И нищо не се чете
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X
Comments
comments
3 Comments
Стихотворението всъщност много ясно казва какво е и какво не е, и на какво не иска да прилича. Строежът върху антипример и пример, противообраз и образ, използването на хиазъм и антиметабола имат своя динамика и достатъчно древна история, за да се нуждаят от плавниците на римата. Една рима би могла да бъде и кораб и флота, ако пожелае, но това поезията си го решава сама. Също мисля, че имена на поети, които обичаме, не е хубаво да споменаваме без повод.
Кристина, Лилия, Михаил и Марина са пропуснали поне последните 30-тина години от съвременната българска поезия. Ханчев според тях въобще не е поет. За световната очевидно не са и чували – това Уолт Уитмън, Лорка, Елиът, Аполинер, абе да не изброявам неизчислимо количество примери… За съжаление това е мизерията на съвременното масово мислене. Примитивизъм и невежество. Не е въпрос на „личен вкус“ и субективно усещане. А стихотворението на Людмил Димитров наистина е чудесно изградено.
НЕ защитавам СТИХОТВОРЕНИЕТО, дори не го харесвам по причина много по-далечни от тези на изказалите мнения, но ме хвана смях за римите. Все едно гръцката антична поезия да е била в румите на 18 век или японската поезия, според такива хора не е поезия. Драги, поезията не е въздишки под възглавницата и умело редебне на думи като мъниста.
Ваня
Стихотворението всъщност много ясно казва какво е и какво не е, и на какво не иска да прилича. Строежът върху антипример и пример, противообраз и образ, използването на хиазъм и антиметабола имат своя динамика и достатъчно древна история, за да се нуждаят от плавниците на римата. Една рима би могла да бъде и кораб и флота, ако пожелае, но това поезията си го решава сама. Също мисля, че имена на поети, които обичаме, не е хубаво да споменаваме без повод.
Кристина, Лилия, Михаил и Марина са пропуснали поне последните 30-тина години от съвременната българска поезия. Ханчев според тях въобще не е поет. За световната очевидно не са и чували – това Уолт Уитмън, Лорка, Елиът, Аполинер, абе да не изброявам неизчислимо количество примери… За съжаление това е мизерията на съвременното масово мислене. Примитивизъм и невежество. Не е въпрос на „личен вкус“ и субективно усещане. А стихотворението на Людмил Димитров наистина е чудесно изградено.
НЕ защитавам СТИХОТВОРЕНИЕТО, дори не го харесвам по причина много по-далечни от тези на изказалите мнения, но ме хвана смях за римите. Все едно гръцката антична поезия да е била в румите на 18 век или японската поезия, според такива хора не е поезия. Драги, поезията не е въздишки под възглавницата и умело редебне на думи като мъниста.
Ваня