Борислав Янев, Митичен пейзаж, 180х100см.
бележка към хезиод
под ябълките златни залезът дълбок полегна чак до утре
а дъжд нощта доведе най-светлата тъма безвремие
докосна вечен миг момент неизмерим на битието
не ще засити никой даже с всички думи боговете
многоименното също носи една единствена съдба
зелен чай
лежа си с китайски будистки трактат три странички
и четири листа бележки нищо несвързано няма
изворът при който съм спал е днес скално дърво
светлината се е наляла обратно в своите слънца
елен излиза от гората със срязани китки до слабините
вселената далеч повече от вселена не го приема
тъй и умът сърцето преживяло целия смисъл
грешка в магьосничество с времето е моята болест
тънък бриз бели морето рееща се реалност замества
виждането с видяно пясъчна яма чувството безкръвно
нима си само щастлива с мене ще си променя душата
слабата дума е луничка съсирена в бледния мозък
това ли е моята паничка ориз да преживея потопа
незначителна е природата на чудесата всезначни
чашата ти прелива в чайната ме прегръщаш открито
водата вечна така ме подлудява от радост да бъдеш
небето изворно трепва влизам да ти търся бижуто
клонка се люшва в твоите очи и с лед се покриват
осъзнаваш внезапно защо мъченичествата са ни нужни
докато все още сме някъде порцеланово живи
проповед от колекционера на саби
и тъй аз чух самотен в моята градина пронизно хладна
удобно сигурен сред шкафове витрини сейфове ключалки
още малко обусловеност малко страсти и страдания
още съм достъпен малко жаждата полепва още
имам трайност и променям се още съм болезнен
преходен съм още имам си илюзии и се очаровам
как дъжд пробожда и разсича а ни следа от капчица
поривът светлинен как свисти и сянката е празна
ос през центъра и извор през върха през мълчанието слово
вътрешно умение през братство с външната съдба
хартия за снежния леопард
вярвах аз но също като теб и тях не бях видял
в самата празнота където вечното претегля смисъла
от високата страна на прохода планински
в небето себе си стопил сенчестото битие приех
порива сетивен и необуздан към материята жива
сянка облачна ли в пещера се влива
сипей ли се плъзва по свлачището каменно
пряспа ли от хребета се стича в погледа
ледник ли луната скрежна дъхва откъм залеза
най-паметни в живота ни са призрачните гледки
събирач на билки на греховете опростител
излязъл вече от потока все за нас се връща сънно
с ума си в друго измерение не на показ изявен
на скритост неговото щастие се основава
снежен дух сред бляскави години в повсеместна тайна
невъзможно може би несъществуващо създание
макар да бях до него никога не го видях напълно
спомен изживян като мечта без да е достигнат
сега до истината близо по-добре познавам тайната
всяко нещо е значението тихо на останалия свят
проста равносметка
дъното на амфитеатъра меко блести
пиедестал на еднозначните отговори
подавачът на топки със слънчева шапка
следи играта съвсем концентрирано
макар да не е негова и да съзнава
своята мисия безрезултатна си повтаря
малките планове не кипват ума
момчето при всеки несполучлив удар
с ловко усърдие обръща нова страница
от партитурата на световната слава
представлението някак в него прокрадва
великото чувство за принос неочевиден
резултата не чака оценка на времето
момчето участва едновременно в поражения
и победи и те още нямат власт над него
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X