Борислав Янев, Лодка, 300х23см.
/Кратък размисъл, провокиран от стихотворението на Владимир Сабоурин/
За метафорите и образите в поетичният език и въображение.
Ех, толкова висока топка се запретвам да хвърля, да изхвърля, заедно с поток от развети платна от епителни клетки, които ми пречат да усещам по-добре. Топката може и да се транс-форм-ира в летяща чиния с нестабилна ос на въртене или бумеранг и не знам в какво може да се оприличи главата ми, след тази среща, НО може и да удари и да разбие, да разпръсне, дисеминира и разпраши напълно нечия недостроена постройка. Форма, без скеле. Извън времето на летежа.
Последната сричка изпадна и тръгна да се оприличава, да напомня на ирационално поведение, преди започването.
И ето започвам.
Много пъти за поезията, поетичното, поетичния език се смята, че е изключително важно да е метафоричен, изпълнен с метафори и образи, които да изграждат нови трептения на пространството около четящия и да го пренасят в изпълнението на красивата поетична форма, та дано и той да усети полъха на вятъра, който е рошил косите на поета. Ех. И поетичният език да се вкуси, усети, проникне сетивно и облагороди и оцвети нечия избеляла природа. Да.
Въображението.
Въображението като познавателен психичен процес и част от мисленето, използва метафоричен език, с който може да конструира и реконструира различни визуални, емоционални и сетивни образи. С тяхна помощ човек онагледява своите представи и желания, изгражда фантазни, невидяни в действителност, а само в мисловните конструкции картини или образи и ситуации от сънищата си. Създава проекти и планира бъдещите си действия, следвайки своите мечти. Може да изгражда дори сетивни усещания и ситуации или да възвръща своите отминали мисли и усещания, художествени и емоционални, като им дава напълно нов и друг смисъл и значение.
Въображението е основният физиологичен механизъм-генератор за изграждане на мисловни конструкции, с чиято помощ човек се опитва – и отчасти успява – да влияе върху света или да избяга от света. Точно затова може да се каже, че въображението дава на човека ,,крила”, с които да преодолява границите на собственото си тяло, културната си и географска ситуираност. С помощта на мисълта може да се градят идеи и да се създават фантазни образи, чрез които се преодоляват различни граници или пък да се разрушават, игнорират или предефинират, като се преобразуват в нещо ново, в не-граници. Човешкият ум може да преодолява мисловно гравитацията: нещо за което човек винаги е мечтал (да лети). Въображението на човека като непрекъснат летеж и предизвикателство приема различни посоки и форми.
И започвам да летя. И не само аз, множество летящи поетични субекти и няколко обекта.
Нависоко, оглеждайки околността и погледът ми се спира на изсъхналото дъно на бетонен басейн, от социалистическото време. Какво поетично има в един разтрошен, остарял, неизползваем, ненужен развъдник на микроорганизми?
Къде е красотата на метафоричния поетичен език с който поета би желал да си послужи, ако изобщо е разпознал формата на басейна, от толкова високо.
Въпроси, които протичат през всеки един аксон от нервната ми тъкан, предавайки все повече и повече информация, информация, информация, докато се изгради стабилна невронна мрежа и топката падне в нея.
Да, нищо не се разби от мен, нищо не разбих, а започнах да чета, да влизам и излизам в пространството на басейна, все по-навътре и по-навътре.
Плувам.
В едно от най-хубавите стихотворения на поета Владимир Сабоурин, влизайки вътре в геометрията на ,,бледосинята празнота на правоъгълника на отсъствието” и, преплувайки ,,с цялата празнота“, и продължавам ,,сред останките на спомена“:
Откритият басейн
Олимпийски размери под открито небе на десетилетно запустение
Класицистично строг парк подравнил в зевовете между бетонните плочи
Синя жлъчка бял бор джудже плачеща върба жълт кантарион круша дивачка бъз
Къпини охтичава брезичка лещак триумфа на копривата апотеоза на пълзящите паразити
В центъра на геометрична композиция пропукала по шевовете бетона кралски слънчев
Месест многосвещен бурен обкръжен от благоговейни туфи акантус ръждиви мъхове
В избледнелия син простор на опразненото пространство оръфаните отвърстия
На опоскани за старо желязо тръби тържествени порти към незрими мравчени империи
Но най-възвишеното не се крие в бледосинята празнота на правоъгълника на отсъствието
Геометрично осеяно с див непретенциозен живот поселил се в пукнатините То се
Открива в дълбочината на сив куб увенчан с непокътната кула за скокове
Бетонен мостик на потънала атомна подводница потопена преди години като гроб
На миналото от съображения за сигурност и мир на неспасените души на борда
С цялата празнота дълбочината на междувременно населен ноев ковчег чието
Дъно бе недостижимо навремето сега вървиш в него сред останките на спомена
За копнежа по дълбокото гмуркане кошмара на скока от най-високия трамплин на кулата
Надвисващ още по-високо над празния бетонен куб по чието дъно най-накрая наяве
Стъпваш като насън по хрущящия прахан на изпепелени от слънцето лишеи
Владимир Сабоурин, Останките на Троцки
След едно такова стремглаво спускане всяка птица, поетична душа, подкрепяна от поне една муза, би се разбила на милиони фрагменти, от цялото на куба-тяло, който ги оструктурира и приютява. На сигурно. Но поета продължава да чете ,,стъпваш като насън по хрущящия прахан“ на многообразието от елементи, изграждащи нови и нови.
Това е добрата поезия. Един генератор на мета-тяло от възможни образи, форми и пространства.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X