Борислав Янев, Кон, 160х110см.
Травмата на едно събитие, което почти ни е изличило като народ – първична репресия
Освобождението ни връща като демос-остатък, като подчинени, subaltern – вторична репресия
Травмата не е запомнена, незапомнима по начало
Не искаме да помним Освобождението поради неговата изкуственост
за третиране на неизличимото
Или неговото представяне е форма на забравяне
Освободителите са само supposed предположително такива, освобождаваните – също: това е илюзията на трансфера
Връщането към травмата е невъзможно, а връщането към освобождението е неприятно, защото напомня за травмата в задънени хоризонти
Колко жертви – за нищо
Колко печеливши – за смях
Не размерът има значение, а фетишът на размера
Истеричната мизерия се подменя с всекидневно нещастие
Освободен е един непълноценен остатък, историческа руина – оттам и освобождението е непълноценно, като причината за тази непълноценност се премества навън, към освободителите – негативен пренос или трансфер – а не в интериора, откъдето може да произтече истинска свобода
Дори трансферът е под формата на заробване – оттам негативната реакция на неблагодарност
Но всеки трансфер е форма на имагинерен слугинаж
Историческата памет е открита зона за игри на забравяне
Има нещо абсолютно забравено
Литературата е сембланс на незабравимост
Няма такова Реално или травма, което да не бъде уличено в сембланс
И все пак Вазов е прав – не само Македонски, всички е трябвало да измрем при Гредетин. Което всъщност е (не)възможно– винаги ще сме мъртви за свободата и освобождението винаги ще е заробване
Дискурсът на невъзможното е модерно изобретение, наистина ли?
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X