Георги Атанасов – Бял стих за неизбледняващи спомени

За връщането след потопа

Аз говоря на себе си често така:

Ти не вярваш,
че някога тука били сме
породени от нещо
без пъп,
без крака –
саморасляци клети
без ум и
без смисъл.

Представи си и друго.
Потоп и… трева.
И в тревата дърво,
а на клона му
жерав.
Но опùт от водата
и от
синева
той забравил, че бил е
Адам или
Ева.

И делфин черно-бял
на Земята си бил;
от маймуни сме пили
космическо мляко,
но човек след потопа
от смърт се спасил
чак когато
за свойте предци
е проплакал.

Все това е в ума му на другия в мен.
От отминал живот
той ме чака пленен
да открия, че
в песен е скритият код.

Прераждането

От наносите дъно се видя и
Господ пресуши реката.
Умът докосна мъдростта,
но тялото го изостави…
И в тази плодородна кал
от преродения ми разум
отново Бог създаде мен,
по-съвършения от мен,
човекът от жена роден –
без спомени и без омраза.
А после:
Отново дъно се видя.
Пак Господ пресуши реката.
Умът прегърна мъдростта
и тялото си изостави.

Бял стих за неизбледняващи спомени

Преди 60 години
в Лом избиваха гаргите.
Срещу подпис раздаваха
малокалибрени пушки
и кутийки с патрони.
Хората, които обичам,
стреляха по птиците
на съседските комини
и видях
как им режат краката.
„За лекарство е“ –
казаха ми,
но още не мога
да се излекувам от спомена.
По-страшно беше само,
когато през нощта
отведоха коня
и дядо ми плака.
Преди да умре от глад
в двора на ТКЗС-то
под градските гробища
го разстреляли.
Милост
за милостивите хора
и за душите им.