Гергана Валериева – Влаковете отпътуват само през септември

Лято

Топлината на лятото
разтапя света.
Дългоочакван миг
в искрящата светлина
на пладнето.
Безкрайната синева на небето
се набраздява леко
от лодката на слънцето.
За какво ли мисли капитанът?

Сънища

Палмовият покрив
на сънищата ми
не издържа.
Дъждът проникна вътре
и върна времето назад.

Видях те да идваш
за последната ни среща.
Видях те да замръкваш
под покрива на едно минало,
в което не си съществувал.
Видях те да отсъстваш
в смесицата от светове
на моите подгизнали сънища.

Тази нощ няма да вали.
Дано не си се удавил.

Късче минало

Една дълго чакана нощ
разплете тъмнината си,
за да остави само твоя здрачен глас
да се носи из мрака на света,
в който бяхме само двамата.

Моето котешко аз
се беше свило на кълбо
и трепереше от щастие,
омагьосано от вярата
в некоронованото си божество.

Октомври

Октомври се изцежда на капки
в тихите си, безтегловни води.
Оставаха пет дни
и знаех, че няма да дочакам Сътворението.
Жълтият плод на познанието натежа
и падна.
Събори Рая.
И дочаках Сътворението
на земното начало.
Времето се върти в кръг,
но не чак толкова.
И Битието започва с Потопа.

Октомври наднича в стаята.
Всичко е истина.
И събуждането от кошмарите
носи само вестта,
че те са действителност.
Отекват думи, звуци и ноти
в празното пространство на срядата.
Един безроден ден,
в който водата няма измерения,
равна е като Лета
и води към неБитието.

Октомври има зелени очи.
Дори и езическото ми божество
говори за умиране,
без да знае,
че ми го причинява.
Дали ще си отиде,
гонено от нови религии,
или ще остане,
погребано под древно капище,
вече няма значение.
Дъждът затъпява духа
като дълго повтаряна молитва.

Октомври мени цветовете си под пръстите Ти.
Става бял, после черен,
сетне се размива до сиво.
Избледнява и се разтича
като спрялото своя ход време.

Влаковете отпътуват само през септември,
а аз не плача вече.
И октомври мина.

Спокойна съм.