Палми Ранчев – Среднощен човек

Не-искане

Не искам да съм лидер в бизнеса.
Казвам го, защото наблизо
дърдорят на тази тема.
Не искам да съм изобщо лидер.
Казвам го, защото съм пред
смълчана тълпа подлизурковци.

Не искам да съм аташе
по печата в далечна страна.
Казвам го, защото познавам един,
който много иска. Не искам!…
Каквото и да е, от друг пожелано.
Казвам, че само това искам.

Лазене

Не понасям хора, които все нови къщи
правят. И вили. Купуват отново хладилник.
И още по-най-последен модел кола.
Не понасям лицата им. Нервните движения

на пръстите. Стиснатите зъби. И юмруци.
Елегантните костюми. Повторенията на усмивките.
И щедрите жестове… Не ги понасям!… Не ги
понасям!… Достолепно лазещи към смъртта.

Скитници

Вървя и сънувам, че оглеждам витрините
по единия тротоар. И по другия.
Внимавам да не се блъскам в хората.
Заобикалям ги. Спирам поглед върху манекените.
Повече са облечени. И един съблечен.
Разминавам се с красиво момиче.

Има ситно къдрава коса до раменете.
Сънувам и него. Изсънувах го. Засънувах
двама скитници. Бързаха нанякъде.
Единият много кльощав, другият – не толкова.
В телефонната кабина отсреща
забелязаха празна бутилка.

Не толкова кльощавият се спусна натам.
Двайсет и четири стотинки – каза с усмивка.
Зарадвах се заедно с него – в съня си –
и продължих да сънувам. Не се събудих,
когато някой ме попита: Ти ли си, ей човече?…
Не се събудих и когато сам се попитах.

Заедно

Луната над мене – кръгла, бяла –
свети страшно. Бавно се отдалечих,
завих зад ъгъла, в тъмното –
там нямаше луна. Не се виждаше
дори небето – още по-страшно.
Дъхът ми – острие в гърлото – боде,

ръце отвсякъде ме душат, драскат,
връщат ме обратно. И как да разбера
дали червената луна предупреждава
за идваща отгоре някаква опасност.
Или само отдалече ще ми се блещи,
и ще ми се пули, озверяла от самота.

Вечер

Малко хора са останали вечерта на улицата.
Кои са повече? Лошите? Или добрите?
Ако този с бенката на носа извади нож?
Ще се опитам да отгатна посоката
на удара. Най-добре е да отскоча встрани.
Ако този с дебелия врат се обърне рязко
и замахне? Ще го парирам. Ако циганинът,
който бърза насреща ми, ме сграбчи за ревера?
И закрещи истерично: Дай пари! Дай дрога!

Дай каквото ти имаш, а аз – не! Дай!… Дай!…
Дай!…Дай!… Дай!… Давай го! Ще го ударя
над рамото с лакът. И ще отмина. Или не –
ще го ударя и с другия лакът. Отгоре. В черепа.
Ще продължа да удрям. Да удрям, да удрям,
да удрям, да удрям… Чувствам колко хубаво
ми става. Задъхвам се. Но ми е добре. Само
да не го убия. Тогава ще трябва да бягам.
Да се крия. И да се страхувам. А не искам.
По-приятно е да се разхождам по улицата.

Блус

           На Камен Кацата

Боли го главата. И мене ме боли.
Той пее. И аз се опитвам.
Главното не е песен. Боли ме
главата. От партийни гъзолизци,

безпартийни лизогъзци,
ченгета-бандити и крадци-комсомолци.
И не мога да пея. А той може:
ох-х-х-х, боли ме главата!…

Бащи и синове

Палачът беше обикновен палач.
Режеше глави, понякога ръце.
Имаше слабост към
изскубването на езици.
Ненавиждаше волнодумците –
били прекалено шумни.

Разказваше за стореното –
помнеше подробности,
разнообразяваше присъдите.
Такова беше времето –
даваше свобода на палачите.

Отдавна не броят обезглавените.
Останалите без ръце.
И с изтръгнати езици.
Палачите наоколо ги няма.
На ешафода-сцена
се качиха други – наследници,

направо техните деца.
Обясняваха колко тъжно им било.
Как безнадеждно страдали.
И се измъчвали. Докато татковците
са размахвали топорите.

Сивушко

Големият звяр избра по-малък –
да го представлява.
Не е толкова страшен.
Няма да плаши клиентите.
И работата ще върви.
Така мислеше големият звяр.

По-малкият избра друг –
още по-малък.
Всеки следващ звяр избираше
по-малък от себе си.
Накрая множеството се събра
около сиво зайче.

Сивушкото размахваше
касапски нож.
Заканваше се, че знае името
на следващата жертва.
Сочеше с острието: Ти си!…
Не, ти!… Ти!…Ти, ти, ти!…

Ти си!…Ти си!… Ти си!…
И ти също, и ти, и ти!…
Не се крий, виждам те! –
крещеше превъзбудено.
Както става винаги със зайците,
когато представляват зверове.

Двама

Човекът ровеше
в боклукчийската кофа.
Кучето опря лапи в съседната.
Ровеха и се поглеждаха.

Кой пръв ще открие
нещо по-интересно.
Човекът, превърнал се в куче.
Или кучето в човек.

Привечер

Непознатият се притиска
към ствола на дървото.
Крие се от дъжда.
И ме гледа упорито.

Поиска ли пари –
стотинка няма да му дам.
Ако ме нападне –
ще го посрещна безмилостно.

Преди да ме убие –
ще го убия. И добре,
че студеният дъжд спря –
видях в очите му сълзи.

Разминаване

Нищо няма да кажа на човека,
когото настигам. Не смея.
И няма да мога. Прилича на някого.
Май го познавам. Гледам светлините
на мократа улица. Забиват се в мене

с една-единствена дума. Чувам я.
И я разбирам. Не мога да я повторя.
Повтаря я човекът, с когото се изравних.
Усетих я да навлиза между ребрата ми.
Едновременно острие и светлина.

Картината

Мамка й на луната! –
повтаряше човекът.
Насред улицата. Насред града.
Няколко часа след средата на нощта.
Мамка й на луната! –
повтаряше и размахваше ръце.

Без да добави име на жена.
Без съперник, с когото да спори.
Забил поглед в паважа.
Мамка й на луната –
повтаряше и повтаряше той.

Фланелката му – парцалива.
И панталонът. И сянката.
И светлината. И нощта наоколо.
Мамка й на луната! –
мърмореше уморено човекът.

Стоеше прегърбен.
Лицето му не се виждаше.
Наблюдавах го отдалеко.
И бях сигурен, че виждам картината,
с която светът ще свърши.

Среднощен човек

Искам да се събудя, да се спася от гласовете.
Обвиняват ме за всичко лошо на света.
И аз не им оставам длъжен. Накрая
отворих очи за по-обикновен живот.
Видях човек. Погледите ни се срещнаха.
Непознатият забърза. Ей, приятел, чакай.
Чакай! Нека поговорим. Няма страшно.
Даже ако се посбием. Боят ще е разговор.

Нещо ще си кажем. Думи?… Думи също.
Ще се разберем. Полицай! Откъде се появи!
Палка, белезници, униформа. Стой далече.
И не се намесвай. Направи се на разсеян.
Ние сме добри. Добри сме. Само разговаряме.
Виж, луната заслужава твоето внимание.
Свети криминално. И убива. Бавно ни убива.
Докато зад облак някакъв в тъмнина изчезва.