Блатната вещица и кучето Жоржета Чакърова влачеха уморени стъпки по кълдъръма на Самоводската чаршия. Още няколко метра и щяха да се скрият от подвикванията и кривите усмивки, които ги сподиряха отвсякъде.

„Пльок…“ Едно яйце тупна точно пред едната й маратонка и от удара с земята, жълтъкът цъфна върху локвата… Въздухът се насити с победоносни детски гласчета.

„Я, прилича на цъфнал минзухар!…“ Кучето Жоржета Чакърова  протегна език и скоро от вкусната бомба не остана нито капчица… Само няколко пръски върху носовете на маратонките му се надсмиваха презрително: “Уж голямо куче, а толкова глупаво… Цветята растат в градините, а не в локвите…“

Блатната вещица вдигна заканително тояжката, на която се подпираше, но не пророни дума – оставаха само 3 крачки и ще се скрие зад високата порта. Когато затръшна вратата зад себе си, се прекръсти набързо и с облекчение превъртя ключа. Враждебният външен свят остана зад гърба им и сега можеше спокойно да се отдаде на любимото си занимание. Бръкна в дълбокия джоб на якето и извади грижливо увитите в найлонче стръкчета синчец, открити в малката горичка край Паметника на Асеневци. Пръстите й със заучени движения разрохкаха пръстта в малката градинка, после дървеното садило направи легло за крехките коренчета и тя много внимателно ги положи в пръстта. Нещо отдавна забравено се промъкна в мислите й и тя си спомни онези трудни, но щастливи години… Бяха толкова щастливи четиримата… После внезапната болест отнесе мъжа й и тя отгледа, изхрани и изучи децата си благодарение на земята и неуморните й ръце. Гледаше домати на акорд, тогава това беше сигурен и добър доход! Обичаше мириса на прясно разкопана пръст. Децата пораснаха, задомиха се и тогава дойде лошото. Когато за първи път синът й посегна да я удари, нещо в нея се пречупи… После дойдоха скандалите и с дъщерята и зетя. Искаха да продаде къщата и да им подели парите…Тази малка къща беше нейния свят, населен с любов и сговор. Спомени, които все още я държаха жива.

Тогава сърцето й се вкамени. Отписа ги и си остана сама, само с кучето Жоржета Чакърова. От пенсията си пращаше пари на внуците за празниците, но децата си отписа завинаги. После всички се изнесоха към Чехия и повече нищо не долиташе от тях.

Отдели се от външния свят и заживя само в миналото.

Съседите постепенно изтриха името й и за тях  си остана само Блатната вещица по мириса на плесен, пръст и обреченост, който се стелеше след нея.

Търсеше къде е сгрешила, какво не е догледала.

Пръстите й погладиха за последно пръстта около синчеца, но мислите й трескаво скачаха напред-назад…

Тогава тя прозря онова, което спеше заровено в паметта й. Грешка в отглеждането. Както се случва и при цветята. Ами ако…

Бързо влезе в къщата. Паяжините се залюляха от затръшването на вратата. Кучето Жоржета Чакърова я изгледа тъжно – вече гладно, но свикнало да чака – познаваше нейните странности, както и доброто й сърце – обичаше я и й беше благодарно, бе го спаси преди години от гаменчетата в махалата.

Блатната вещица трескаво обръщаше картонените кутии, потънали в прах  и спомени, и търсеше, търсеше… Знаеше, че не може да ги е изхвърлила… Кой убива щастливото си минало?!… Ритна нервно картонената грамада и тогава я видя – една малка кутия от обувки, завързана с ластик на възел. Нямаше търпение да търси ножица. Посегна и с няколкото оцелели зъба стисна здраво ластика. Усети болка, но това не я уплаши – беше изцяло обсебена от идеята си да промени бъдещето…Скоро в скута й се посипаха снимките – усмихнатото лице на мъжа й, нежните личица на децата…Пръстите й , още кални от пръстта, погалиха това минало, което единствено светеше в душата й. Избра две бебешки снимки, стисна ги здраво и бързо се върна в градинката навън.

Много старателно разрохка пръстта, Замириса й на пролет и  слънце. Не усещаше лекото ръмене на дъжда. Беше открила надеждата.

В двете ямички, до стръкчетата синчец, положи нежно детските снимчици, покри ги с рохкава пръст и отстрани камъчетата… Нищо не бива да им пречи!..

За първи път от много години щастливи сълзи напираха в избледнелите й сини очи и капеха върху двете пресни купчинки пръст, под която очакваха своето ново бъдеще бебешките личица на вече порасналите й деца…

Блатната вещица приседна на камъка пред градинката. В душата й беше спокойно и светло. И тя тихо запя забравена от години люлчина песен “ Расти, расти, мило ми детенце…“

Дори мъглата изтръпна.

 

Сергей Рожин, Лицето на града; хартия, смесена техника; 21 х 15 см, 2013

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.