баща на баща ми
аз съм баща на баща ми,
той умря млад и със силни гърди,
беше мустанг, или автомобил,
ревеше като лъв,
но умря млад и сега ми е син,
момчето ми, по-силен от своя старец,
тате, син на сина си,
взирам се в пожълтелите ти очи
не приличаш на мен,
но пак бих те отгледал такъв силен,
сине, баща на баща си,
който умря млад със здрава челюст,
трябваше да отгледам това момче
като син,
баща на баща ми съм,
син на сина си
кристализиране
виждах те
като покривка лед
върху януарски поток –
недостатъчно силен, за да я пробие,
недостатъчно слаб, за да замръзне
изцяло
вечноплаващите ледени кръгчета,
взрени в небето
са може би ударите
на твоето сърце,
сърце на сърна
и сърце на ловец,
притаили дъх в безпаметно очакване
един на друг,
взирам се в зеницата ти,
която отразява мен,
която се отразява в моята
и ще потъна в теб,
както потъва босия ми крак
и разкъсва копринения лед
в потока на твоето сърцебиене
La loba
вълчицата ще събере костите ми,
като намери няколко ребра
на брега
ще вплете в тревите ключицата,
бедрената, раменната кост;
ще намери челюстта ми далеч
и след много търсене из пясъка
и плитчините;
по набраздените вълни
ще търси дъха ми;
вълчицата ще сглоби скелета ми
ще ме напълни с кал и тревисти сламки –
чучело за южно лозе –
грей, слънце!
нека се втвърди ръката ми,
да се прикрия с длан от твоите
огнени залпове;
вълчицата ще ме облече с дрехи,
кариран гащеризон на починал мъж,
ще пъхне в устата ми фас,
ще зове сестрите си и те с бяс
ще се втурнат към оглупелия ми труп
и ще танцуват около мен ритуално,
а когато се натанцуват,
ще станат огън в далечината;
вълчицата ще намери костите ми,
ще събере живота ми в купичка –
кръв, мед, люляк, восък, пръст –
и ще ме хвърли в дивото
Сергей Рожин, Червен кон, 24 х 18 см, масло на платно, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019