“Ето така, във утринта, отсичаме канутата”,
казва Филоктет с усмивка за туристите, които пробват
да уловят духа му с фотоапаратите. „И вятърът щом донесе вестта
на канеления лавър, листата потрепват
в мига, когато острието на слънцето докосне кедрите,
защото могат и острието в очите ни да видят.
Вятърът повдига папратите. Звукът им е като морето, което храни ни,
нас цял живот рибари, и папратите кимват ‘Да,
дърветата трябва да умрат.’ Така, с пестник в джобовете,
понеже нависоко е студено и дъхът ти се разстила леко
като мъгла, подаваме шишето ром. Щом то се върне,
кураж ни дава да се превърнем в убийци.
Вдигам брадвата и моля сила за ръцете си,
за да порежа първия от кедрите. Росата запълва очите ми,
но аз обръщам още един бял ром. Тогава продължаваме.”
За няколко монети повече, под дърво на индийски бадем,
той им показва белега, оставен от ръждива котва,
като навива крачол с кресчендов стон
на раковина. Белегът набръчкан като короната венец
на морски таралеж. Не обяснява лекарството.
„Разни неща”, усмихва се, „струват повече от долар.“
Оставил е на водопада бърборлив
тайната му да отнесе по склоновете на планината Сорсиер, след
като лавърът висок е паднал, любовният повик на гълъба
своя тон да предаде на синевата, мълчаливи планини,
чиито приказливи потоци я носят към морето
и се превръщат в неподвижни вирове, в които рибки бляскави се стрелкат,
и бяла чапла дебне в тръстиките със дрезгав вик
докато пробожда и пак пробожда калта с повдигнат крак.
Когато тишината е прорязана на две от водно конче
и змиорки бележат имената си в чистия пясък на дъното,
тогава изгревът избистря спомените на реката
и вълни от грамадни папрати кимват в тон с морето.
Макар че димът забравя земята, от която възлиза,
и копривите крият дупките лобно място на дървета лаврови,
една игуана чува брадвите, помътнени са лупите
върху изгубеното му име, когато този остров с гърбица
е бил наричан „Иоуналао”, „където игуаната се среща”,
но без да бърза, игуаната ще се катери
една година по такелажа от лиани, с брадичка разперена като ветрило,
с опрени на земята лакти и внимателна опашка,
която с острова се движи. Очите прорез на шушулки
узрели в пауза, без да е прекъсвала столетия,
възлизала с дима на аруаките, до мига, когато нова раса
непозната за гущера, изправя се измервайки дърветата.
Тези бяха колоните, които паднаха, след тях остава син простор
за бог единствен, там където старите богове преди стояха.
Първият бог беше гомиер, лодка еднодръвка. Генераторът
запалва с вой, акула със странична челюст
разхвъря треските, мятащи се като скумрия във водата
в потрепващите бурени. Те отделят трионените зъбци
горещи още и треперещи, за да разгледат раната, която
е отворена. Почистват я от гангреничния ú мъх, разкъсват
мрежа от лиани, която още раната задържа за
земята, и кимват. Генераторът наново вкаран
в работа, треските хвърчащи все по-бързо,
докато акуловите зъби дъвчат методично. Закриват очите си
от кълбото от трески. В този момент над полетата
с банани островът наддига своите рога. Изгревът потича
по долините, кръв разлята по кедрите
и гората наводнена със светлината на принесената жертва.
Гомиерът се пропуква. Листата му огромен
брезент без носеща греда. Проскърцващият звук
кара рибарите да се отдръпнат, докато косо падащата мачта
бавно се накланя към диплите от папрат, земята
под краката им потръпва на вълни; после вълните ще утихнат.
Превод от английски Йоанна Златева
Сергей Рожин, В планината, 30 х 30 см, масло на платно, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019