Равденски сонет ’18
Бос по плажа. Вир от разтрошен асфалт нагоре.
Желязна земна топка за катерене, забита
В центъра на детската площадка. Отстрани –
Ръце на малък, син плувец, хванати за лоста.
Тялото виси като камбана или йота. Преди дъжда
Облаците лягат върху плажа. В пътя между бунгалата
Три деца играят под чаршафен замък, хванат с щипки.
Преди дъжда народът се разбягва като мравки.
Дупка, с формата на кръг, изрязана в бетона.
В средата ѝ е аурата на въртележката, обрасла с лишеи.
Желязото от истинската е отдавна излетяло –
Коне, изплашили се от невинните чудовища.
Подивелите мухи ни хапят по краката.
Натежали с влага лястовици ги улавят в нисък полет.
Ценно като параноя
Всичко е море от прежда,
Всичко е рояк молци,
Оплел крачкà из нея.
Молци или коледни звънци,
Коледни звънци или пингвини,
Пингвини или ледени късове,
Разтопили се на правилните места
В брилянтната игра на природата
Да вае и да ни се смее.
‘Впрочем откриването на сходства Изглежда е фундаментално
За параноичните състояния.’
Светът е бебешка чаша с двойно дъно,
Която не ни позволява да се излеем от него,
Затова и понякога сутрин, в светлината на всичко, което става,
Се чувстваме повече обезчестени членестоноги,
Отколкото актьори със свободна воля (роля?).
Като че носим гипсови маски (характери?) в дните
За бърза смяна на кожи
И вечер като скални гъби с изтънял врат
Се срутваме върху леглата си от пясък, оставили в своето подножие
И маски, и тоги. (Маски с трохи, ценни като златото.)
Да живееш в този свят е
Като да се чувстваш двустранно смазан от нещо,
Което не е нито вън, нито вътре.
Да живееш в този свят
Е като да пиеш нещо, от което
Се ожаднява още повече
И тоалетните да ти се струват
Електрически столове.
Металургия
Това са очите ти – метеорити.
Божа сгур, небесна шлака.
Сплав от гъвкав алуминий,
Черно желязо и силиций.
Сребристоматов, син отблясък.
Старец на спирката
С бяла кофа от блажна боя, пълна
С филии и буркани, сложена между коленете ти.
С гумени ботуши и поостарял панталон
С ръб.
С износена черна кожена шапка.
С козирка на главата.
С опърпано сако на червени и черни линии.
С химикал.
С неразбираем за мен почерк, наподобяващ арабица.
Наблюдаваш бученето на колите
И се секнеш, когато някой те заговори.
Върху изрязан, специално за целта, бял лист хартия
Пишеш стихове.
Откраднатата Библия
Беше се хванал на работа в църквата –
Връщаше керемидите по местата им,
Когато рошавата ръка на бурята ги разместеше,
Чистеше пода с пършива метла
Или полираше повърхността на дървените пейки.
Веднъж, докато обираше праха по гърбовете
На дебелите томове в пасторската библиотека,
Видя черна книга с позлатени букви, изглеждаща добре.
Решил да я открадне, изчака да се мръкне.
Достатъчно неграмотен, за да бъде непросветен
И достатъчно непросветен, за да остане неграмотен,
Нощната тъмница го плашеше още повече,
Но кражбата в този час му носеше,
Освен нищожния шанс да го хванат,
И странното усещане, че върши нещо
На границата на свещеното.
Сигурно същото усещане
Все го караше да ходи на гости
При свой приятел, който познава буквите,
Където заедно четяха съдържанието на откраднатото.
След време, сковаха два сандъка един върху друг
И започнаха да обикалят от врата на врата в квартала,
За да проповядват прочетеното.
Отново да позлатиш избелелите вежди
Върху мраморната си маска на лакей
Или да пробиеш дупки, през които се вижда
И да отделиш мъртвите мравки от живите,
А осите да изпъдиш преди да опитат остротата на жилата си
Върху голите ти гърди?
Онези, които живееха по коптори,
Простираха прането си по цветове
И само подозираха за зеленото безразличие на парите,
Както и другите, които месеха, затворени в тягостните си кухни,
Ронейки сълзи за следите от трохи по клюновете на врабчетата
Вече знаеха от чие име –
За помощ или утеха –
Ще призовават, с танц или песен,
Обещаната воля, в неделя.
Dana Kandinska, SANTORINI, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018