Евтина версия на себе си
Аз съм евтина версия на себе си.
Тази, която може да си позволи,
Сутрин на обяд да става,
Живота за жълти стотинки да си разпродава.
За да може вечер щом се прибере,
Дигитални боклуци да си облече.
Не живот е това, ами апликация,
Кредит да теглиш за повече опит,
Всяко оплакване – създадена ситуация,
Тема във форум за бъг.
Някои успяват в бездънната схема,
Цели дворци да си наемат.
Палати си имат от нули и единици,
Изкарват се гении или пък умници.
Други се мъчат с безплатната версия,
Създават на платилите си приятни усещания.
За много постижения,
заслужено богатство,
Завидни умения,
ореол на господство.
На тези, които ми казват с ненавист,
Че какъвто си, такъв си и там бе!
Веднага ми идва да кажа,
високо да кресна,
Да ми напълнят акаунта с кинти,
И да ми се отместят.
Да ми покажат пътя към „In-app-store-а“,
За секунди ще купя и аз от скъпите дрешки,
Секунда ми трябва веднага ще блесна,
в играта безсмислена ще стана „избрания“.
Отвъд всичко това ще е без значение,
Мрежа от връзки без смисъл ще ни яде.
Икономически тревоги,
Политически несгоди,
Терористически усоби,
Чертаят свят,
Който и целия да го купим,
Ще си останем с виртуално геройче,
Евтина версия на това,
което можеше да сме.
Героите в сянка
Това е времето на героите в сянка.
Виждам беззъбата ти усмивка,
която се подава изпод жълтия мустак.
Атлас е смръщил вежди в своя потник,
натоварен с торбите за пазар.
Животът ти е сивия дим на автомобилите,
джобовете са ти празни.
И пак намираш усмивката в кашлицата от цигарите,
за да дадеш и последната стотинка,
която не притежаваш.
В счупеното огледало аз намирам начин,
да те ядосам,
да ти се развикам
и да скъсам нишката,
която свързва ни,
но вътре в сърцето ми – единствен си.
И ти, и майка ми.
Вие сте героите в сянка,
които конструират смисъла,
на празните вещи, ненужни иначе,
на празните нощи ненужни никому.
Вие сте жребците на Хелиос,
теглещи колесницата, за да изгрее слънцето.
Новини
С Каша изрезки от вестници
пълна е купата ми сутрин.
Закуската ще да е от спомени,
накиснах ги снощи
в носталгията към несъстоялата се младост.
Овехтял вестник –
разгъвам се на балкона
да почета хората,
заминаващи за работа по улицата,
замислени за някого другиго.
Наглася ли си часовника,
поне часове назад да е;
Върна ли календара си,
с месеци, години във миналото;
Тролейбусите идват и заминават си от спирката,
по тяхното си разписание.
Времето ли курира стените ми,
тези прашни галерии от паяжини?
То ли само си избира картините
от обширния фонд на мазето ми?
От вече минали бивания;
от вече излюбувани любови;
от вече измечтани мечти;
от вече изживени животи;
от вече изчетени вестници.
Витрини
Привличат ме не ласките ѝ нощем,
намерен съм сред купища стъкло.
Привлича ме нежната ѝ грижа,
за всички живи твари до едно.
Намерен бях, а се загубих сам,
пред витрините, които ми намигат,
купувах там, без срам, без свян,
животът, който всички ние сме убили.
Намери ме и счупи с трясък
витражите, всички до един.
Зад тях зейна кухата бездънна яма,
лицемерието на крехкия ни вид.
Прогледнал през лъжите на тълпата,
намерен и превърнат в цялост бях.
Разбрах.
Привличаш ме със дъх на Революция,
топлите устни на един забравен рай.
Привлича ме умението ти да мечтаеш
и мечтите си да вплиташ в реалността.
Стоящ пред магазините не осъзнавах,
че точно т’ва съм хвърлил в пропастта.
Стоял съм там сам в сумрака,
с надеждата да се спася.
Паника от застиващата скука
И кръв по паважа
След нас не остава.
Само загара,
От залоената манджа.
Панически търчим,
Около загаснали лампи,
В Паническа паника сме
На антидепресанти.
Да не се окажем сами,
Сме заедно самотни.
Да не се окажем предадени,
Постоянно на нож сме.
Сивотата тлее,
Дълбоко в душата се крие,
Цветното изяжда,
Човешкото от себе си трие.
Пастелени изгреви,
Панелени нощи,
Животът изгубил се е,
А ми се мечтае още.
Dana Kandinska, My Sofia, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018