Бамбиното Исус по стълбите катери се
а анархисти бойни униформи шият.
Те пълни са с писания и адски механизми.
Залпът на разстрела за стената лепва ги.
Богът на утрото
Птиците и теменугите седят по корнизите и покривите на небето
Унесени в златни сънища.
Утрото се пробужда и закрачва през зеленикави порти, съградени от пяна.
В гръдта му се вкопчва подранила двойка чайки
С пляскащи криле.
Той крачи по пътя си, богът. Одеянието му плътно прилягаща плетеница
От чашки на рози, облени от роса. На морето ревът низпада от главата му
Във водовъртежа, във водопада на къдрите.
Дрънкулки от корали и черупки от охлюви са звънтящите украшения на главата му.
Смеещи се рифове са на зъбите му бялопроблясващите редици.
На обой от тополово дърво подмамва слънцето възбог.
Той протяга ръце към новородените безкрайности.
Запокитва с трясък жезъла си в планинските вериги
И розови пожари мятат надалеч кипващи лумвания.
Прозорците и фасадите на сградите на облаците са целите в пламъци.
Страните и градовете на хората спят още като забравени играчки.
Обувката на бога докосва равнината върху търкалящ се перлен камънак.
Облаци и вълни, пасища и ветрове го следват, подхващайки песента му.
Зюмбюлите в градините кихайки се пробуждат и учудено го поглеждат в очите.
Тревите надигат зелените мечове и се впускат в мократа суматоха на боя.
Нетърпеливо танцува богът. Не му стига, че земното кълбо
Към деня го отнася като фрегата.
На палубата на кораба, носещ се с опънати платна, пак напред се устремява богът
Със смях и ликуване, викайки и пробуждайки, надувайки сирингата
Със светло ектение.
Слънцето
Между клепачите ми прекосява детска количка.
Между клепачите ми минава мъж с пудел.
Група дървета става на сноп змии и съска към небето.
Камък произнася реч. Дървета в зелен пожар. Побягнали острови.
Люшкане и звънтене на миди и рибя глава като на дъното на морето.
Краката ми се изпружват до хоризонта. Придворна карета изтрополява
През тях. Патъците ми стърчат на хоризонта като кулите на
Потъващ град. Аз съм великанът Голиат. Храносмилам козе сирене.
Аз съм мамутче сукалче. Тревни таралежи ме душат отвред.
Тревата надига зелени саби, мостове, небесни дъги над тумбака ми.
Ушите ми са розови гигантски миди, широко отворени. Тялото ми набъбва от шумове, уловили се в него. Чувам козето врещене
На великия Пан. Аз чувам цинобърночервената музика на слънцето. То стои
Вляво горе. Цинобърночервено изригват парцаливи езици в нощта на света.
Когато тръгне надолу, то мачка града и църковните кули
И всички градинки, пълни с минзухари и зюмбюли и отеква
Като тенекия на детски тромпети.
Ала във въздуха се усеща как веят един срещу друг пурпур и жълтък
И бутилковозелено: люлки, държани на дълги нишки от оранжев юмрук
И пеене на птичи гърла, подскачащи над клоните.
Тънички дръжки на детски флагчета.
Сутрин слънцето ще бъде натоварено на каруца с големи колела
И откарано в галерията Каспари. Говедоглав негър
С дебел врат, сплескан нос и широка крачка ще държи петдесет бяло-
Крастави магарета, впрегнати в каруцата при изграждането на пирамидите.
Кървавопъстро множество ще се стълпи: родилки и акушерки,
Болни в инвалидна количка, кокилесто крачещ жерав, две танцьорки на Свети Вит,
Господин с рипсена папионка и червеноухаещ полицай.
Не мога да се сдържа – изпълнен съм с блаженство. Кръстатите дограми
Експлодират. Бавачка провисва от пъпа надолу от прозорец.
Аз не мога иначе: катедралите се взривяват с фуги на орган. Аз искам
Да сътворя ново слънце. Аз искам да ударя две слънца едно в друго
Като чинели и да подам ръка на дамата си. Ние ще се възнесем
Във виолетов паланкин над покривите на вашия
Светложълт град като абажури от копринена хартия, подети от порив на вятър.
Оплакване на мъртвите
омбула
таке
бити
солункола
табла токта токта такабла
така так
табубу м’балам
так тру – ю
во-ум
биба бимбел
о кла о аув
кла о аува
кла- аума
о кла о ю
кла о аума
клинга- о -е-аува
оме о-аува
клинга инга М ао- Аува
омба дий омуфф помо- аува
тру-ю
тро-у-ю о-а-о-ю
мо-аува
гомум гума цангага гаго благага
сцагаглуги м ба-о-аума
сцага сцаго
сцага ла м’блама
бшиги бшиго
бшиги бшиги
бшигго бшигго
гогго гогго
огогго
а-о-аума
Изкушението на св. Антоний
Моите нерви щръкват в тялото като поля бодлива тел,
Цъфнали поля репеи и чепати храсталаци.
Гръбначният ми мозък пее червена литургия с момчешки фалцети.
В тръбата на моя гръбначен мозък се сриват планински свлачища и подскачащи камъни.
Главата ми клюмва пълна с кръв.
Рядка косица щръква на лоба ми, зеленикави червеи.
Стените накриво, сгради накриво.
Рояци конски мухи бучат и проблясват през стаята.
Стените имат едра шарка и се ронят.
Лекари с високи капи обикалят и облепят болестта с пластири.
Висок осем лакти стои на вратата призракът на чумата с кречетало.
Замахвам да го прасна. Помощ! Не отстъпва. Жълт облак.
Крясък за помощ. Лудост. Лудост!
Летящи скарлатиненочервени градове. Зелени оазиси. Светещи нишки. Черно боботещи слънца.
Подът се олюлява. Зелен таван се срутва.
„Ето го!“ Затъкват ми устата, негърски мутри, с коляно върху козината на корема ми.
Човешки тела, левитиращи над пода, се спасяват и стрелкат
Голи и енергични с гърчещи се змиевидни движения по протежение на коридорите.
Съскане на сто хиляди сирени на параходи кряска из пристанищните градове.
Яки момчета с бамбукови колове един връз друг и в суматоха по площади и кули.
Бягащи, стъпкани. Въздухът загноява. Светлината се пръсва. Неподвижни звезди, залутани в казармите.
И все тази тупурдия изотдолу, като от адски парен котел.
И все това цинобърнозелено, виолетовожълто бушуване на зигзаг на похотливо пристрастени линии.
Размирните ми ръце се вкопчват в колона на храма.
Някой злорадо крещи: непристойност! Други скачат от редицата прозорци.
Грохот разкъсва цял град. Будистки свещеници, възседнали поза лотос
Вляво горе, дебелошкембести и издути, прадядовци на тъпоумието,
Пускат усмивчици, веят и помахват насам-натам шкембета с похватни ръчици
И се пръсват от разкъсващо всякакви гънки и дипли злорадство.
Облаци
еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
баумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим флинси
еломинускула плуплубаш
раллалалаио
ендрамин саксаса флумен флоболлала
файлобаш фалляда фоллиди
флумбаш
церобададрада
глаглуда глиглода глодаш
глугламен глоглада глерода гландриди
еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
блаумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим блисти
еломинускула плуплуш
раллабатаио
Насекомото
Нека основем богослужението на насекомото!
Да се поклоним на Бог, който има очи, жилещи като рубини!
Който има криле, изпъстрени с йератически тръпнеща възбуда на ранноготически прозорци.
И червено тяло.
Нозете му са дълги като нишките на лотовете, които се спускат от корабите
В мрачните морета. Тялото му е съчленено с непристойната гъвкавост
На танцьорите върху въже, акробатите и кабаретистките. При гърч на похотта
Той е в състояние да ближе своето собствено жило.
Съвсем мънички са ръцете на представителите на племето. Те обитават във влажните смърчове.
Обхваща ги полуда от прекалена чувствителност. Гърчат се от болка при всеки полъх
Очите им са живи скъпоценни камъни. Ала има и секти и жречески касти
Които апатично само втренчено гледат пред себе си.
Те се впускат в многобройни донкихотовски походи срещу небето. Бръмчат като летателни машини.
Те спадат към рода на откривателите и познават трагикомедиите на дързостта.
Денем те се укриват в горите, покрити от палатковите лагери на паяците
И чудни бели балдахини.
Някои изсред милионните редици на народа се впускат към ореолите на слънцето:
Мънички фатаморгани, лъчисти портици на въздушни замъци пред лицето на върховното светило.
Там те се отдават на химнозлатно битие с танци и буйство, и се строполяват
Главоломно върху градинските масички и яростно се чифтосват.
Други се насочват покрай камбанарии, комини на фабрики и падащия здрач
Над адски градове, сводове на мостове и айфелови кули
Над заплашителни пристанищни кранове, небостъргачи на нюйорк
Упътени към неразгадаемите крайни цели на скръбта.
Помежду си те образуват народи, богове и митове.
Стародавни най-свети обичаи
И философии. Те са огнепоклонници. Те култивират самоубийството.
Избягват земята и нейната тромавост. Няма кой да ги удържи
От тяхната погибел.
Приближават се на големи процесии до улични лампи, до публични представления
И чакални на гари. Дето в забутан кабинет на учен в планинско селце
Гори лампа, видима надалече – там те заседават в големи събрания,
В пълен екстаз и безмерно втренчени в светлината.
Три пъти, четири пъти, десет пъти с яростта на вманиачените и обречените на смърт
Високопарно и алчно се хвърлят в магията на това море от огън.
Докато най-сетне застигнати от някоя искра те изпращяват, избарабанват, претърпяват корабокрушение
Като платноходи с лумнал такелаж.
Черна Богородица
Черна Богородице, ти си тъй красива
Така те видях изправена на цокъла.
Тъй си красива, мекота и сладост цялата.
Носи детето ти златна корона.
Тъй красива си, че пред теб са нищожни
Всички цветя, изкуства и образи земни.
Тъй красива си… Ти всичко изпълни.
Цялата болка обърна на обич.
Всеки мрак ти сне от плещите ни.
Моря от сълзи изтляха пред тебе.
Ти износи в сърцето си всички мечове
Ти видя как никой живот не достига…
Тъй си красива… Ти сбъдването си
На неизказани болки уталожващата утеха.
Ти всичко направи леко и го въздигна
Всеки страх ти втъка в сиянието божествено.
Тъй си красива, усмивката ти не угасна
Ти възсия над всяко плодородие
Ти ощастливи детето си отново
Когато се сведе над гроба му.
Тъй си красива, о, болезнена майко.
Тъй тъмна си, белязана от любовта!
Как ти се възхищават в мечтите плахи
Дето тъй светло, тъй нежно цялата те обрамчват!…
Запечатай езика ми, вържи ме
отнеми ми последния дар.
Разлей виното ми, разпръсни ме
че в тебе аз пострадах.
О, загърни ме в нощта, Милостиви
обкръжи ме с Твоите свети пожари.
Накарай ме да падна жертва завинаги
ала единствено от Твоите свещенически длани.
Склони лика си. Видение
Склони лика си близо до моето лице.
Остави се да те обхвана с двете ръце
На твоите слепоочия сводовете.
Проникни ме с очите си
Опръскай ме с искри
Лице на светлината, очертание на нощта
Летящ, носещ се, алчен Ти
В мига на сега.
Ти ме обгръщаш, ти ме съвземаш.
Ти си чуден и бляскав
Обичащ и страдащ.
Ти ми даваш сила и ме храниш.
Ти ме възбуждаш и разпалваш.
Седя на леглото си и те зова:
Оглеждам се наоколо, припада тишина.
Скръствам ръце на гърдите си.
Открит съм към теб в тъмнината.
Подобно на гъсеницата, впила се в листото
На черница, за да поглъща сока
Набожно при Помилуй сключвам аз ръцете
Подхранван от мечта вечнозелена.
От копринената пяна на устата ми
Изплитам мрежа, вътре аз да се преобразя.
Застинал в сън, до който хоровете на живота
Не достигат вече, в пространството държа се.
Рисуват се в тъмите ми сгъстени
Пъстрите очи на всичките сезони
Докле на какавидата пропука се предрешването.
Тогава от обвивката и теснотата се възнасям…
Опъват се под слънце тъй изцяло ново
Красивите криле на смъртното блаженство…
Майка ми смъртта, баща ми светлината.
Хлябът храната ми, гробът ми стихът.
8.9.1921
Превод от немски Владимир Сабоурин
По изданието Hugo Ball, Gedichte, Hrsg. v. Eckhart Faul, Sämtliche Werke und Briefe, Bd. 1, 2007.
Dana Kandinska, SANTORINI, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018