На отпътувалите
Като компаси за недостъпен рай
отдавнашни мечти ще ги напътстват към земите на подсъзнанието,
към онези разкопани вече и лесно-видими в нас земи,
които ветрове напористи ги бранят
и седем свети дни не ще ги отминат без сянка;
не ще търсим и ние тишината, която разболява и оздравява в болниците,
където подухват (и отчаяни, и радостни) гласове;
щастлива наука не ще убива в главите ни нашите богове.
Копринени вселени на детството ще трепкат (обаче) с лъчите на залеза,
който трябва да е прегърнат от сенките на изнурени тела,
разпнати от времето… на възвръщани бъднини…
Все още незамъглени пространства
неконтролирано ще излязат от светилищата и ще горят над тях
с цветовете на друга явност, която бавно ще заменя младостта
и пред която ще бяга локомотивът, влачещ годините,
освобождаващи от свобода и осветляващи светлини;
възрастни сме вече
и е празна люлката на загубените ветрове;
не съществуват нито чеда на истината,
нито съвършени илюзии;
буквата „о“ се превръща във въздух, издишван от гърдите
на паднал революционер –
зрелост постигнал в поля, увенчавани с кръв
и ограничавани нощем.
Все пак опит е
и е жива надежда нашият златоуст поход след вечността;
всичко, което се вслушва в болката на предците,
е в прегръдка с тая земя
и всичко, което е отражение на този паметен час,
ще е наша истина пак.
Да не бяхме знаели
каква е и коя е
силата на прокълнатите
и идилията на пренебрегнатите,
щяхме да ги виждаме като южен юнски цвят
сред полето на паднала свята родина,
а също и в бялата снага на прогонените
в пророкувани земи на изгубени ноти
и на гласове със сенки на завист.
Да не бяхме осъждали
от първо откровение
треперенето на слабите,
божем чужд щеше да е само страхът приличащ на вина,
метафизика и мисъл,
с която пробиват процепи
в крепостни зидове и насипи от месо – обещана земя;
земя, която разкрива поглед, заринат в самия себе си;
поглед, който е ехо на глас, говорещ, че обещаната земя
крие стъпките на живите
и умирачката на елените –
както и прегръдката на всички полуслънца в клисури,
които ограничават бистрите далнини
на ранното утринно време.
Обещана земьо,
чия ли е зората,
в която облаци раснат по златните орници на недовиждането ни
и дъждове проливни в пустошта извикват на живот разпалени главни
във времето
на отпътувалите!…
Земьо, обещана…
Превод от македонски Владимир Луков
Ветена земја
На заминатите
Како компаси за недостижен рај
дамнешни мечти ќе ги покажат кон откопаните лесни земји на потсвеста
големите ветрови што ги вардат
седум свети дена не ќе одминат без сенка
в одаи не ќе ја бараме тишината што разболува и оздравува
во болниците каде дуваат гласови
среќна наука не ќе ги убива повеќе боговите во нашите глави.
Свилени вселени на детството ќе треперат со зајдисонцето
што треба прегрнато да е од сенки на тела
распнати под време разврнато иднини.
Уште незамугрени
сините празнини ќе горат од светилишта излезени од контрола
младоста полека ќе ја заменат боите на едно јаве
кое бега пред локомотивата што ги влече годините
кои ослободуваат од слобода што осветлува светлини
возрасни сме и празна е лулката на загубените ветрови
не постојат ниту чеда на вистината
ниту совршени илузии
буквата „о“ станува воздух издишан од гради на паднат револуционер
созреан со полиња овенчани крв, омеѓени ноќ.
Сепак, обид и надеж е нашиот златоуст поход по вечноста
сѐ што го слуша болот на предците во прегратка со овие земји
сѐ од одразот на овој час
вистина пак ќе е.
Да ни е да не знаеме
каква е и која е
силата на проколнатите,
идилата на пребегнатите
да ја видиме ко јунски јужен цвет
среде поле на падната татковина
белата снага на прогнатите
во земји ветени на изгубените ноти
и гласови со сенки од завист.
Да ни е да го осудиме
од прво откровение
треперот на слабите
божем туѓ е само стравот кој личи на вина
метафизика и мисла
градат процепи
во бедеми од месо
ветена земја
ветена земја го наоѓа погледот закопан во себе
поглед ехо на глас кој вели дека ветена земја
крие чекорот на живите
уморот на елените
и прегратката на секое полусонце со клисурите
што омеѓуваат бистрини на раното време.
Ветена земјо
чија ли е зората
во која облаци растат по златните ораници на недогледот
а дождови повикуваат на живот во пустошта
– гламји во времето на заминатите.
Земјо ветена…
Препев на бугарски: Владимир Луков
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018