Изгонете ме, не искам повече да дишам от асфалта
Изгонете ме, не искам повече в прахта.
Не искам повече панелки, бланки, кофи със боя
Не искам наеми, кафета, счупена мозайка
Не искам повече съседи, не искам пържено, не искам проснато пране
Деца не искам, бормашини, кучета и радиа.
Не искам повече…
Не искам…
Искам в борови иглички да заспя
Във влажна папрат да се будя
Да варя шишарки и да пия чай
Да се крия от дъжда във старите прогнили дънери
Във центъра на някоя гора, където рядко има слънце
Искам хладна тишина
Поглъщаща и цяла
Плътна
Все по-далече от града
Все повече човек
Все по-далеч от градските животни.
В Несебър магазините затвориха рано.
В десет и половина изстинаха всички лампи, блеснаха всички бели пердета.
Аз останах на брега с морето, с пясъка и с кожата си, която на цвят бе сивкава, но от лунните лъчи изглеждаше като синя.
Нямах пакет цигари, нямах патронче водка.
Нямах пари.
Нямах джобове, а и риза нямах.
Загубих си обувките още на автогарата, но пък ето го морето.
На около петдесет и седем сантиметра от палците ми.
Не ми се заспива. Ако заспя с морето ще се погълнем взаимно.
Нямам часовник.
Но пък след няколко часа ще стане розово, и ето ти го изгрева.
Не ми се заспива. Ако не заспя със слънцето ще се погълнем взаимно. Кожата ми ще се размрази най-сетне.
Десет и половина е.
Но ето го слънцето.
Някъде на другия край на света.
На 57 милиона километра от палците ми.
Обичаш момичета с хубави лица
С права коса, с тънки ръце
С кръстчета като фиданки
Аз съм криво дърво
С чворести клони и тръни
Вятър ме огъва откакто съм се родила, червеи ме ядат, пробиват дупки в кората ми, почерняла съм и отвътре.
Онзи ден мина покрай мен
Подмина ме без да погледнеш
Клоните ми закачиха ризата ти, откъснаха парче бял плат.
Отдалеч свети като ябълков цвят,
който ще падне преди да роди ябълка.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018