Дигитални насекоми
Всеки един миг
умът ми е залепнал за екранa.
Като молец се блъскам
в невидима стена от информация.
Еднопосочна улица,
осеяна с безбройни знаци,
кръгово движение
с един единствен изход.
Живеем наизуст
и така умираме,
продаваме душите си
за мимолетен трепет.
Инжекция с катран
във кортекса на мозъка
тежко им на малцината
посмели да мечтаят.
Самосътворение
Нуждата ме докара до тук.
Тласъкът.
Дупката.
Mноголикият безформен червей,
живеещ между пластовете
мозъчна материя.
Нуждата от разсейване,
от притъпяване.
Нуждата от бягство
от себе си
и от цялата безлична реалност;
нуждата да легна аз,
а да се събудя някой друг.
Нуждата да няма нужди.
Преливам божествената медовина
на собственото си съновидение
от едната делва в другата.
Потя се на слънцето.
Топя се като восък.
На хоризонта облаците
смирено ръсят пясъци.
Фонтаните бездушно
спят в сакрална тишина.
Денят е към края си,
нощта ще е безкрайна.
Делвата е без дъно,
а канчето ми е пропукано.
Ала нямам друго
освен тази непосилна задача –
да преливам
краткото си съществуване;
Да го пречиствам;
Да го обогатявам.
Слънцето се свива
в огнения си пашкул.
Нощта пролазва с влажни меки пръсти.
Облаците се сгъстяват в очакване.
Първата капка
Вече е прелята.
ПриОтсъствие
Стоиш пред мен.
Усещам твоето присъствие
Превъплъщение
на физическа зависимост
Бяла като сняг
Нежна като хоризонта
Ти си точно онова
В което се таи безсмъртието.
Ето те.
Така близо
A така недостижима.
Стоиш пред мен
А така ми липсваш.
Огнено новоначало (примерно, не измислих по-адекватно)
Продай се за без пари.
Подпали дрехите си.
Счупи си компютъра.
Хвърли глупавия си умен телефон
от четиринайсетия етаж
и гледай как се разбива
долу на плочките.
Върни живота си в точка нула,
в онази странна реалност,
където придобива
размера на семенце.
И гледай как всичко
се случва наопаки.
Върни се назад.
Откажи се от себе си.
Откажи се от бирата.
Откажи се от млякото.
Закопай всички стихове
дълбоко под земята,
после ги гледай
дали ще поникнат.
Убий своите идоли.
и приятелите си.
Убий и себе си;
изтръгни своя ум,
и го принеси в жертва.
Хвърли целия свят
във врящ казан със лава,
остави го да се стопи,
и го изпий със жажда.
Отърви се от предпоставките
на съществуването.
Всичко което
остава после
е всичко онова
което си чакал.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018