Края на ръба е грапав
но остър
обърната наопаки сутрин
плясва лицето
и изгрява луна
мекотелите са
нови усещания
изтичащи от нечии ръце
и устни
накъртващи като мед
това ли е цялото бъдеще
посипано със свежа пръст
и махайки за довиждане
докато хапките на
шизофренична ти любов
ми засядаха на гърлото?
Когато се навърташ наоколо
Всяка поезия става излишна,
когато се навърташ наоколо.
Кога има смисъл?
И как се живее живота?
Или по-добре да не питам,
губя се някъде в нищото.
Ето, тук за малко те имам
както казах, друго излишно е.
Познавам тази временност,
не те задържам дори.
Цял живот е болезнено,
само сега не боли.
Не взимам времето
прекалено насериозно.
Топлината между устните ти
няма сезон.
Ако изгниваш отвътре
и тялото ти постепенно те изоставя.
Защо тогава търсиш моето?
Еволюцията сгреши.
Не сме по-красиви заедно,
когато се разпадаме.
Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топъл хляб.
Няма нужда да ме режеш,
изяш ме с пръсти
като издълбаеш топлата среда
и ме поставиш в корема ти
да те гъделичка.
Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топлият хляб в корема ти.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Лариса Сурду, маслени бои, канва, 83х75 см, 1983
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018