Аз съм
Глобален и постмодернистичен.
Глагола превръщам в кокиче.
На кокили качен от високо си гледам.
Протягам ръка и стигам предели.
Тичам, хвърча и се блъскам.
Объркан е света, макар да е лъскав.
Черупка се пука. Сеизмичните сили
напъват, разкъсват пръсти и жили.
Любовта е копейка, безценна валута.
Разменям доволно кон за кошута.
Докъде мога да стигна? Ще имам ли сили?
Обувен завод построиха върху братски могили.
„Уникален!“
Изваден от контекста банален,
по-скоро аналитичен, аполитичен.
‘сички ми викат – Егати и пича!
Затворен във мрежата намирам пролука.
Във римите и думите откривам наука
в обикновените неща на делнични хора.
– А сега накъде? – пита ме хора.
Да си бил не значи да бъдеш,
в хоби превръщам всички несгоди.
Давай! Ставай, и тръгвай!
Нали не очакваш света да се спъне.
…и ще си мисля за… нищо
Ще изляза от пещерата и ще наклада огън.
Ще пусна Вагнер и ще мисля за Полша.
На жаравата ще метна маса пържоли.
Ще поканя гости. Ще танцуваме голи.
Ще крещим до безкрай, че две и две е равно на чет’ри.
Ще си спомним осемдесе и четвърта, как за малко да бием на дузпи.
Ще си разказваме стари вицове на старговор.
Ще се смеем, ще плачем, сърдито ще спорим.
Ще си говорим на брат дори със сестрите.
Ще гледаме филм по-действителен от действителен случай.
Няма да жалим, ако не се паднат числата.
Ще спре тока. Ще бъдем за малко пак братя.
Ще се върне пак онова сладко безвремие.
Унесени в мисли ще ръчкаме огъня.
И когато узрее, или може би пукне зората,
всеки във свойта палатка,
спокойно ще спи, ще сънува за всичко,
а аз ще догледам огъня и ще си мисля за… нищо.
Искам да зная
Не съм избягал, но не съм и останал.
Затворих се в кулата и плета ръкавици.
Споделям се със себе си и разплакан
по прозореца потен рисувам шевици.
Не чукай! Стаята не се заключва.
Тук съм си. Къде мога да ида.
Ставам. Светвам. Котлона включвам.
По-празен съм от празна мида.
Не си оправям вече леглото.
Не чувам шума на светците.
Не вдигам, когато звъниш ми.
Зает съм. Качвам Голгота.
Какво още имам да плащам, кажи ми.
До края на месеца всичко платил съм.
Нишки разнищвам, чопля нирвани,
тъмно е, май скоро ще съмне.
И преди да вдигна тази ограда,
бих искал да зная.
Какво със нея ще пазя.
Какво, искам да зная.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт, маслени бои, канва, 61х66 см, 1994
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018