Това се случило, когато
отлита есента богата
и зимата настъпва вече.
На глад нечуван бил обречен
Лисан – в дома му ни следа
от зимнина. Каква беда!
Той нямал нищо да яде,
а камо ли пък да даде
на някой друг да се засити.
Наложило му се да скита
по равнини и по баири
прехрана някаква да дири.
По път тресавище видял,
преминал го и се поспрял
за малко край една река,
снишил се до брега така,
че трудно друг би го открил,
тук-там подушил и решил
да легне край един жив плет,
надявайки се, че късмет
там тъкмо чака го… И ето,
че се задал откъм морето
кон със каруца – с цял товар
от риба: херинга, омар,
змиорка, паламуд, минога,
калкан, сафрид и още много
подобни – дребни и големи.
Рибари по петляно време
били я с мрежи наловили,
а пък търговци се снабдили
от тях със тая ценна стока.
Лисан, загледан в таз посока,
видял, че конската кола
била на хвърлей на стрела
от него, затова ударил
напряко, за да изпревари
търговците, и много бърже
намислил как да ги излъже.
Та чуйте точно как пресметнал
той всеки ход и как ги метнал.
Лисан спрял точно по средата
на пътя, легнал сред тревата,
краката си напред прострял,
задълго своя дъх сдържал,
озъбил се, очи притворил
и на мъртвец се той престорил.
Как тъй допуснал би провал
той, който смятан бил за крал
на шмекерите и лъжците!
Та този ментърджия хитър,
без да помръдне, си лежал,
досущ като че бил умрял.
Търговците трупа съзрели,
каруцата си мигом спрели,
единият глава навел
над него, за мъртвец го взел
и на съдружника си казал:
„Това май на лисица мяза
или пък на овчарско куче.”
„Лисица е… Пак ни се случи
късмет нечакан. Кучи сине,
внимавай да не ни отмине!” –
отвърнал другият. „Веднага
я хващай, че ще ни избяга!”
Те над трупа се пак навели,
побутнали го и видели,
че нито диша, нито шава.
И почнали да изчисляват
каква печалба ще изкарат,
ако отидат на пазара
да продадат таз скъпа кожа.
„Най-малко три су” – предположил
единият от тях. „О, не!
Как три су? Четири поне.
Каква красива гуша има!”
И тутакси Лисан те взимат,
отзад в каруцата го мятат
и продължават да пресмятат
цената. „Щом се приберем,
кожуха му ще съдерем” –
заканил се един от тях.
Лисан добре ги чул, но страх
не чувствал той… Те предполагат,
но Господ само разполага.
В цял ръст хитрецът се изпънал
върху кошове с риба пълни,
със зъбите си той отворил
един от тях и ококорил
очи пред чудната картина:
там херинги над трийсетина
видял – храна намерил бол…
И без подправки, и без сол
по царски той се нагостил.
В един друг кош Лисан открил
три върви със змиорки тлъсти,
нанизани съвсем нагъсто.
И без изобщо да се мае,
тозчас намерил му колая:
една навил на своя врат,
преметнал другите отзад
върху гърба си, па си казал:
„Дотук – добре. Но как да сляза?
Височината е голяма,
а пък стъпало явно няма.”
Внимателно погледнал вдясно
да види да не е опасно
да скочи, лапите напред
протегнал и като атлет
със плячката се приземил
и на мъжете заявил:
„Тоз лов богат за мен остава,
пък Господ здраве да ви дава –
да ви е то за утешение.”
Търговците, от изумление
обзети, почнали да викат:
„Ах, ти, Лисане, ах, гладнико!”
Подгонили го през шубрака,
но той се скрил във гъсталака
и те си рекли с примирение:
„Избяга ни, за съжаление.
Защо ли му се доверихме,
защо наивност проявихме,
та той змиорките отне ни?
Нима от разум сме лишени,
в главите ни мухи ли има,
та загуба неизмерима
понесохме от тоз изедник?
Дано му в гърлото заседнат
змиорките, дано без време
да пукне! Дявол да го вземе!”
А той надменно отговорил:
„Не бих със вас, сеньори, спорил,
осъждайте ме както щете.
Каквото и да ми речете,
на гневното ви заклинание
ще отговоря със мълчание.”
Те пак решили да го погнат,
търчали цял ден, без да смогнат
да го настигнат. Той летял
на бързия си кон и спрял
във своята обител чак.
А двамата търговци пак
поели тягостно на път,
не спирайки да се корят.
Без дъх от яд и от умора
останали, но що да сторят?
В безбройни трудности кален,
Лисан успял и този ден
със хитрина да се наложи.
Щастлив, доволен, че ще може
да види близките си скоро,
той прекосил стремглаво двора
и влязъл в замъка, където
със притеснение в сърцето
очаквали го те отдавна.
С припряност и със радост явна
съпругата му Хермелина
и двата по-големи сина
разбързали се да излезнат
да го посрещнат най-любезно.
Той ситнел с трепетно сърце
и със сияещо лице,
със сит стомах, усмихнат, весел,
на якия си врат провесил
цял наниз от змиорки пресни.
Преминал през вратите тесни,
във кулата се разположил,
а синовете – кой как можел
заел се грижи да полага
за него: със пешкир веднага
те му избърсали краката,
след туй змиорките в тавата
разпределили на парчета
и шишчетата за мезета
приготвили, а след това
домъкнали цял куп дърва
(във двора имало премного),
след малко лумнал буен огън
и на жарта да се пекат
ги сложили…
Превод от старофренски Паисий Христов, редактор Атанас Сугарев,
научен редактор Стоян Атанасов
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Тамара със стомна, маслени бои, канва, 98×80 см, 1983
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018