1.
Потап беше свикнал с това, че когато жена му е в такова състояние, най-добре е първо да мълчи и така мълчаливо да приема всичко, което тя казваше или изкрещяваше, но и да внимава какъв е езикът на тялото му. Нито усмивката можеше да се приеме добре, нито прекалено сериозният или намръщен вид. Трябваше му онази „маска“, която се намираше между двете. След това идваше ред на прегръдката. Тя беше завършващ щрих, с който обгръщаше тресящото се вече от плач тяло на Андриана.
Но за прегръдката все още беше рано.
– Едно единствено нещо! Помолих те. За. Едно. Единствено. НЕЩО!
Потап се сви от болка. Но само вътрешно. Отвън крепеше маската.
– Исках да ме отмениш и да отидеш до Лидл, за да купиш храна на детето за вечеря и продукти за сандвич за утре. Исках да му направя сандвич! Писна ми да яде боклуци в МакДоналдс! – продължи да крещи Андриана.
Потап неволно чоплеше с нокът ръба на масата, седейки леко настрани, с крак върху крак, гледайки жена си внимателно. Когато се усети, че го прави, веднага свали ръката си под масата и я покри с дланта на другата си ръка. Погледна много бързо и виновно към масата, а след това и към Андриана. После светкавично възвърна предишното си изражение. Тя скоро щеше да се разплаче.
– Помолих ли те да изпереш? Не. Помолих ли те да сготвиш? Не. Помолих ли те да простреш прането и да го прибереш след това? Не. Какво те помолих? М?
– Да купя храна за Джулия – отговори с равен тон Потап.
– Да купиш храна. За Джулия!
Скоро щеше да започне да плаче.
– Ходя на работа и работя не по-малко от теб!
– Така е, скъпа.
– Но след това работата ми продължава и тук – вкъщи.
– Знам, скъпа. Съжалявам.
Имаше само едно единствено нещо, което Потап да направи. Да изчака и да прецени колко още време го делеше от плача. Тогава тя щеше да има нужда от него и той трябваше да е там. Но можеше и да не е скоро.
И този момент изглеждаше такъв.
– Ще отида до магазина, скъпа. Ще напазарувам всичко от списъка – каза той и внимателно стана, облече си якето и излезе. Надяваше се правилно да е преценил времето.
Потап излетя светкавично от входната врата, отключи колата, скочи в нея и мина на два червени светофара, за да стигне до Лидл. Напазарува всичко от списъка и повтори всичко това със скачането и светофарите на връщане. Напоследък все по-често забравяше да изпълнява поръчките от този списък.
Прибра се.
Жена му седеше на масата и не мигаше. Гледаше в пространството пред себе си и сякаш душата й беше другаде. Тук беше останало само тялото – чакаше я да се върне.
Скоро.
2.
Тя се сви като малко дете и се сгуши в Потап. Скри лицето си в гърдите му и заплака.
Потап изпусна плика с покупките на пода и обви жена си с ръце. Сякаш за да я предпази от света.
3.
Тревата вече имаше онзи особен зелен цвят, който през останалото време от годината забравяме, че съществува и остава само в снимките – пролетен. Макар да беше добре окосена и поддържана, вятърът успяваше да се заиграе с нея и я раздвижваше. Това движение напомни на Потап движението на морски вълни. Онези вълни, на които се радваха всяко лято – той, съпругата му и дъщеря им, когато отиваха до плажа и прекарваха там по цели дни.
Вятърът спря.
– Здравей Джулия. Ох, скъпо дете, не знам как да ти го кажа. Не мисля, че майка ти е готова да се върне у дома. Сега за кратко е вкъщи. Отново. Но отново започна да… отново се появиха онези настроения. Пуснаха я от клиниката за кратичко и мислехме, че всичко ще е наред. Но и този път не е. Както преди е, но й отне малко повече време… забави се малко повече.
Потап млъкна за кратко.
– Извинявай, че те занимавам с това. Не е твоя работа. Просто вече си голяма и те приемам като пораснал, голям човек и знам, че мога да си говоря за такива неща с теб. Знам, че мога да си говоря за всякакви неща с теб.
Потап въздъхна, но този път не изтри сълзите си. Остави ги да се стичат по бузите му.
– Знам, че скоро ще се оправи и ще се прибере у дома. Знам, че скоро ще е готова… Знам… – последната му дума се задави от напиращите нови сълзи и излезе трудно от гърлото му, – Знам – повтори още веднъж с малко по-уверен тон и се покашля. После се опита да се усмихне и стана от тревата.
Потап се наведе леко. После сложи ръката си върху надгробния камък и го погали. Целуна го и се изправи.
– До утре, Джулия – каза той с малко по-спокоен глас и потегли към колата.
На път за вкъщи мина през магазина и напазарува храна от новия списък на Андриана.
Усмихна се на касиерката и й пожела лека вечер.
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018