Опалник е сурово дърво,
което като сложиш в огъня,
почва да убива всичко наоколо,
целия ентусиазъм
и накрая почва само да пуши
и огънят е мъртъв,
ето това е.
Когато през зимата паля огън всяка вечер,
първо слагам най-тънките вейки,
от тях пламват малко по-дебелите,
а от тях още по-големите цепеници
и накрая се разпалват дървата,
не може направо с най-тънките
да запалиш
целия огън,
трябва постепенно,
с разбиране,
колко грижа е нужна
да запалиш огъня
и
да го поддържаш
и колко
е
лесно
да го изгасиш.
Инерция,
80 години по инерция…
а после вакуум космически…
и нищо…
Страшно е да го помислиш.
махалото се люлее
първо в едната посока,
после в другата,
преминава през амплитудите си,
през мъртвите точки
и най-силния си мах,
който винаги е в средата,
там е умереността,
а още Сократ е говорил за нея…
а мъртвите точки са винаги крайни,
затова крайностите
са непрепоръчителни,
водят до смърт,
по-добре да караме по инерция,
докато силата намалее…
Няма друг вариант,
защото не сме извън махалото.
98 е, а ние сме изплашени,
развеждат ни като мечки
през центъра на градчето,
никой друг не е имал такава сватба
в това градче,
никой не е правил такива паради
и духовата музика ни съпровожда
с маршове, Шуми Марица окървавена
и други,
а тромпетистът е със слухов апарат, щото
оня с валдхорната цял живот му
дъни на тъпанчето,
влизаме в църквата,
където ни обручават,
обричат ни един на друг
и ни слагат обручките
върху безименните пръсти
на ручките,
и сякаш вече не се страхуваме толкова,
Марица се е избистрила,
то страшното само ще си дойде
и без нашия страх
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018