Камбана
Пак ме поглъща квартала,
тази фурна отрано разпалена
и като кората на хляба забравен
дими, прегаря във фурната моята кожа.
Накъде ли съм тръгнал –
при вас ли, приятели?
Нима ви е нужен развъдник на мисли.
Пак ли подпрели лакти о масите
ще спорим за жегата с чашите бира.
И днес, и утре
все тъй под сянката улисани в приказки
не ще усетим, няма да чуем,
как пламнал някой далеч отмина,
далеч от моста, накрай града,
за да умре по стълбите към камбанарията.
Чест
В живота толкова неща избягаха от мен,
като че ли съм престъпник, комуто щастието е
изневерило.
А исках, само исках, парченцето любов в мига
от раждане до смърт да разделиме.
Исках и да не започва тъй
стремително пътечката на мъртвия нагоре.
Да роди бездетната и във викът ѝ
да се родят нещата, за които само си говорим.
И приятелите ми, които се кълняха в чест,
да се завърнат и с усмивка прошка да измолят,
и живота пак да завърти каплата на детството
из двора.
Исках и да не вехне тъй,
самотно, стръкчето през есента родено
и свободни да върлуват духове,
а не в бутилките да стенат унижени.
Исках, но защо ли, толкова неща
побягнаха от мен, като че ли съм плашило.
И какво ли ми остана днес? Нима честта
да се залъгвам с думи и на стените да говоря.
Лилия
Дали ще бъда жив след толкова години,
колкото е нужно за да цъфне веселия лист
на хилядолетна лилия
/та нали и на щастието цвета все някога разцъфва/.
Дали гърди раздул в щастлива изнемога,
ще поделям радостния миг със теб природо
и прероден в дихание сред пролетния вик,
ще прелитам като стих в сърцата
на животните двуноги.
Дали разтворен като дивния прашец,
понесен от пчелата горска,
ще се крия в дъното на дънера проклет
и ще се надявам да ме открият хората.
Дали ще бъда звук от дървено клепало
потънало във прах – в музея, в ъгъла
и дали край мен ще мине малчуган избягал
от ръката на баща си да ме бие.
Трън,
дали ще бъда във очите и в ходилото
на оня, който е забравил,
че не от думи се замесва хляба,
и не са вода сълзите.
Или сам захвърлен и забравен
някъде дълбоко, толкова дълбоко,
че дори да искат гърдите ми
да се надигнат във въздишка не ще успеят,
ще мечтая за лилия хилядолетна
па макар и мъртъв – по-мъртъв даже
от дървото гнило доплувало до кея.
И тогава никой
мечтите ми не ще успее да измами.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018