Ние сме Динозаврия
такива сме ние
родени в нея –
с усмихнати боядисани с тебешир лица
под смеха на Господарката Смърт
през есента на аварийни асансьори
в гниещи политически миражи
в нея, когато чиновник в супермаркета има университетска диплома,
а тлъстата риба поглъща тлъсто парче
докато слънцето е във фазата на затъмнение.
Ние всички
сме родени такива
родени в нея –
в нарочно безумна война
в пустотата на разбити фабрични прозорци и сгради,
в тъмнината на барове, където вече никой друг не води разговор
и в битка, обикновено приключваща с пронизване и стрелба.
родени в нея
в болниците, толкова скъпи, че е по-евтино да ритнеш камбаната,
с адвокати, одиращи по десет кожи, че е по-евтино да се признаеш за виновен
в страна, където затворите са пълни, а лудниците – затворени
в тази, в която масите издигат безумци и ги превръщат в богати герои.
родени в тази,
цял живот прекосявайки през нея,
от нея умиращи
онемели от нея,
кастрирани,
осакатени,
лишени от наследството си
заради нея.
опиянени от тази,
използвани от нея,
да пикая на тази,
болни и озлобени от нея,
която ни направи
безчовечни
и жестоки твари.
закоравяват нашите сърца,
и пръстите ни държат за гърлото,
пистолет
нож
бомба
пръстите са прострени към безответния Бог,
пръстите търсят бутилка
таблетка
прах.
ние сме родени в тази нещастна умъртвяваща безизходица
с правителство, 60-години не намиращо изход от дълговете
скоро няма да имат с какво да плащат лихви на кредиторите;
банките са пламнали в ясен огън,
парите ще бъдат парчета хартия,
може би открито и безнаказано ще убиват по улиците,
където правото ще бъде на въоръжени банди.
земята ще опустее без полза,
безсмислено ще стане търсенето на храна,
много страни ще се обръщат към спасителната ядрена енергия,
безкрайни експлозии ще разтърсват нещастната земя
облъчени роботи-хората ще ловуват един за друг,
но богатите ще гледат на събитията от космически станции.
Дантевият ад в сравнение с това ще изглежда като детска площадка.
слънцето ще бъде невидимо, на земята ще царува нощ
дърветата ще умират
ще погинат храсти и посеви
облъченият от радиация човек ще яде плътта на облъчен човек
океанът също ще бъде отровен,
ще загинат езера и реки,
новото злато ще бъде дъждовната вода.
черен вятър ще разнася над земята мирис на гнилост,
малкото щастливци, които ще оцелеят, ще бъдат подложени на
нова ужасна болест, а богатите в космическите станции
ще загинат, защото никой няма вече да ги снабдява,
това е естествения ход на общото гниене,
но от това ще се роди
възхитителна, нечувана тишина
и слънцето ще продължава да се крие
в очакване на нова глава.
Затруднено дишане
малките неприятности
действащи
на нервите
прииждат
една
след друга:
случайности,
глупави и гадни,
абсолютно
абсурдни
без смисъл,
досадни случаи
ежедневни
постоянни
и един куп други
несъвършенства
безпокоящи ни
малки неща.
всички тези
неизбежни
малки загуби,
непрекъснати
трохи поражения
трохи тъга
безпроблемно
тровят мига
ден след ден
година след година –
докато накрая
започнеш да се молиш
и да мечтаеш
за по-значима
по-тежка
съдба
и общо взето
разбирам
причините
защо
хората
скачат
от мостовете.
сигурно съм почти готов
да разбера и тези
които се въоръжават до зъби
и стрелят в упор
по своите приятели
и по съвсем невинните
минувачи.
не че напълно
им съчувствам –
аз осъждам
непристойното им поведение,
но мога да разбера
абсолютната
непоносимата,
несъмнената,
непоклатима
сила
на нещастието
им.
ако опитът
за нормален живот
на всеки от нас
жестоко, чудовищно
се разбива на прах –
аз съм убеден
че всички ние
сме поравно виновни
за всички престъпления
в света. невинни
сред нас
няма.
и ако даже Ад
не съществува –
хората които
хладно осъждат
тези нещастия
за всички нас
ще построят
Адът.
Разпятие
Сега ние трябва да избираме много внимателно
любовниците си, храната си, водата,
да можехме въздуха си да видим.
Внимание в днешното време!
Нашите политици подбират варианти за унищожение
с разхвърляни из целия свят бомби –
малко късничко, обаче, – защото ако един глупак
неизвестно къде
натисне копчето…
Ние уплашено се притискаме един в друг
търсим пътя за завръщане
в безопасността на утробата.
Но истината е, че сме натворили много, лудниците
отдавна са пренаселени и лудостта
е изтекла по нашите собствени улици.
След като нашите лидери говориха интелигентно –
сега говорят неясно
прекъсват се, продължават, търсят нелепо
порочните, фалшивите, безумните лозунги,
за да могат речите им истински да зазвучат.
Това е цената, която плащаме: обратно
връщане няма, а напред няма път, ние
безпомощно сме приковани с пирони
към света,
който сами създадохме.
И какво от това?
Вече не съвсем млад, но все още
неизвестен писател,
един млад мъж, седнал на дивана ми,
ме запита:
„Какво мислите за това, че Хъксли живее
там на върха на Холивудските хълмове, а вие –
тук в ниското? “
„Нищо, не мисля за това“ – казах аз.
„В какъв смисъл?“ – каза той.
„Искам да кажа – не мисля, че това има
отношение към каквото и да било. “
Сега младият мъж, който ми зададе този въпрос,
живее на върха на хълмовете,
а аз – все още тук.
И все още не мисля,
че това има
отношение към каквото и да било.
към писането на книги – още по-малко.
но хората все още задават
глупави въпроси.
наистина ли
още питат?
Мисли, които ми се явяват докато ям сандвич
ние искаме от нашите лидери да притежават
незаменим тънък чар с ясната мъдрост
на добрата репутация –
но не и лудост, най-малко –
пълна лудост.
може би енергията просто изчезна от света,
може би не само е отровен въздуха, отровен е и нашия мозък,
може би човешкият дух се разрежда в слаб
разтвор.
къде е предишният Аз?
в края на краищата, сега всеки
който е повече или по-малко, в точното време и на точното място,
практически сто процента
ще бъде обявен за новия лидер-герой!
все по-трудно и по-трудно е – не, по дяволите, това е вече невъзможно –
да се насладим и възхитим на тези, които днес
са смятани за големи.
всеки от тях е подозрителен
на всеки не достига
Благородство,
Оригиналност,
Честност,
Интелект,
и най-важното и най-необходимото:
Обикновено Добро Сърце.
само кости в кости отново
избеляващи на слънце.
казват, нищо не е изгубено?
може би е така.
а може би
всичко е загубено.
Сурова любов
малко тъмно момиче с
добри очи
когато дойде време да се
използва нож
аз няма да трепна и
няма да те обвинявам ,
както си карам автомобила сам по брега
докоснат от дланите на вълна,
грозните тежки длани,
като живият няма да пристигна
като мъртвият няма да напусна
аз няма да те обвинявам,
вместо това
ще помня целувките
нашите устни слепени с любов
и как ти ми даде
всичко, което трябваше
и как
ти предложих остатъка от
себе си,
и ще си спомням малката стая
усещането за теб
светлината в прозореца
твоите записи
твоите книги
сутрин кафето
нашите обеди нашите нощи
телата ни изтичащи едно в друго
сънят
мъничките течащи потоци
внезапно и завинаги
кракът ти преплетен в крака ми
ръката ти в моята
твоята усмивка и топлината ти,
която ме накара да се смея
отново.
малко тъмно момиче с добри очи
не трябва
нож.
ножът е мина
и аз няма да го използвам
все още.
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018