Слабохарактерността на

Асенчо

бе от онзи тип, който търси безапелационно формулирана вина, а това

аз

не го понасях. Понякога няма виновни, просто стечение на обстоятелствата, вината е, по-скоро,  насилно отстоявана заедност, отстъплението от която също се уличава във вина… А и преходът от угодливост към морализъм не ми се нравеше, не по морални, а по естетически подбуди

Детето

бързаше към циците на

приятелката си,

а и това бе повече от банално и протестираше забавата, а пред

нас

непрекъснато се възправяха невидими, възпретителни стени. Тук донякъде го допрезрях и се самопохвалих, че доброволно съм се отказал от ласките му в хотела и пак не съм недоволен, а дори заинтригуван да видя късче френска провинция, неаранжирано специално за туристи, а предоставено на известна немара.

Някакви македонци,

чули вайканията ни на магистралата, дойдоха в ритъма на Чинтулова и като в глума на Вазова ни обнадеждиха: „Ке ви спасиме, бракя…“ Отново бехме патетично натоварени и доставени в още по-живописен сервиз, но този път без мотел, а с осветен в червено,

нощен клуб, истински бардак.

Един чудесен италианец

ни нагости в малката си тратория, една от най-вкусните вечери в живота ми, след което трябваше да прекараме нощта отново задомени в колата. Тъкмо бяхме задрямали и изведнъж установихме, че по плаца се движат

предизвикателно облечени жени с високи токчета

и

лъскаво костюмирани мъже,

излизащи от неприлично скъпи коли. Излязох от купето за малко разузнание и глътка въздух и видях в дъното дома на порока, наречен, разбира се, Мулен Руж. Ако имахме малко повече пари, можехме да прекараме цялата нощ в танци и непредвидими развития, но не ни стискаше да рискуваме, бяхме се поуплашили от странния развой на завръщането ни, което постоянно ни повръщаше. На другия ден, още по-вмирисани и смачкани, разбрахме, че французите са си оставили ръцете и ремъкът се е скъсал, поради неправилното му поставяне и когато и тази неизправност бе отстранена, полетяхме отново по магистралите през Венеция, още по-изумителния Триест, великолепната и напълно поавстрийчена и фризирана до последната сламка Словения, та до Хърватска, където ни чакаше ново изпитание. Този път глоба за липсваща винетка. Не, не бе истина… и ново забавяне от три часа…

Асенчо

бе ужасен и настървен от стопяването на останалия ни авоар,

аз

се опитах да не съществувам, за да не го дразня, но просто бе ясно, че  съм единственото налично лице,

върху което може да излее

гнева си

и да прожектира

обвинението си.

Стисках зъби и мълчах, защото още в Авиньон бях забелязал, че определени състояния на изопнатост на нервите, водеха у него до пристъпи на истерично дете, инатливо непомръдващо от витрината на магазин, на която е изложена скъпа играчка, отказана като покупка от майка му.

И тогава започна

потопът!

Заваля като из ведро, на нервни пресекулки, със странни мистични осветления, гръмовни гръмотевици, дори град, облаци, като че от картини на Мункачи, библейска заплаха и предусещане, че не ще се завърнем живи… И в пиесата имаше светкавици:

„Падни! Не виждаш ли светкавицата? Не, Жу, не я препращай към мен! Аз съм тази, която е платила за небесния огън. Аз мога да избягам. Аз мога да се скрия във вас. Ето, шарките на роклята ми вече ви настигат.

Не, няма да ви удушат.

Просто ги прибавете към вечерния си тоалет.“

Тъкмо се измъквахме от стихията и тя ни настигаше, още по-опустошителна и заплашителна. Имаше моменти, в които през стъклата не се виждаше нищо и се налагаше да отбием встрани и да изчакваме апокалиптичната, бясна истерия. Градушката трополеше застрашително по покрива на нашето купе, единствено останало ни убежище… Това дъждоносно бедствие ни преследва с мрачна последователност до последно, след което, разбрахме от новините, е предизвикало наводнения с жертви в Македония. Смъртно уморени, в Сърбия минахме под огромна дъга, донесла ни утешение и предвестие за избавление и спряхме в някаква градина в непознат за нас град, за да може

Асен

да предремне след този чудовищен километраж и следващи една след друга несполуки и възпрещения, поставящи ни под запор.

Аз

стоях в колата, напълно разубеден, че ще се върнем живи, когато в страничното стъкло се появи познато и любимо очертание в сияние – там се виждаше далматинец, който ме гледа втренчено. Извърнах се, заинтригуван, за да видя дали в градината има далматинец, отразен в огледалото. Градината бе празна – беше се явил

призракът на любимото ми куче, умряло от старост,

прекрасната Марципан,

ангелическо създание,

на което бях посветил книгата „Далматинецътъ Марципанъ“. Нещо искаше да ми каже. Страхът ми се усили след видението. Когато продължихме през Пирот към Ниш,

Асен

вече в най-неразумната си фаза, не спираше да се налива с бира и водка и когато желанието му да изпреварва тирове и коли взе опасен и типичен за

българския мъж и неговите комплекси

обрат, си рекох, това ще да е краят, ще свършим на магистралата, този път не като удавници, а като опърлени катастрофанти и за подигравка – съвсем близо до целта. С клозетните чинии в багажника… Усетил опасенията ми,

Асен

ме увери, че ме пази, но ако съм искал, можело да полетим заедно в някоя пропаст. Доста интересно предложение, с неочаквано възвърнал се кавалерски ресурс… Три пъти в живота си съм получавал предложение за съвместно самоубийство, първото от един доста приятно помръкнал монтажист в NOVA,

който една нощ ми предложи да споделим едно задушаване в кола, второто, както се разбра, от

Асенчо,

а третото произхождаше от

модел в академията,

самотник,

клошар

и

провален актьор,

който държеше да полетим от висок етаж, непременно хванати за ръце. Третото определено би било голям деликатес за жълтата преса.  През време на тези ни несгоди,

Ириния,

вероятно обзета от гузност за странния, несвършващ финал на начинанието й,  бе предприела дипломатическа мисия в народното събрание, за да предупреди

приятелката му,

че

Асен

имал проблем с пиенето, което не бе особено почтено, но какво да се прави…

Дамата

имаше склонност към совалки, координация и субординация, в които след това се уплиташе и доуплиташе и което си бе един вид проклетия, превръщащо се ненадейно и за самата

нея

в проклятие. Може би тъкмо това съставляваше и направляваше писмовните

й

амбиции в прехода им към театрални фикции.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.