96 е, а ние гледаме Ъндърграунд
в Търново преди Самоводската имаше кино
смея се, после плача, а после и двете
едновременно
толкова силно се хиля, че те хваща срам,
но после и ти почваш с мен да се смееш,
но не плачеш,
не знам защо не плачеш на неговите филми,
но така се смеем, че много години по-късно
си го спомняме и го разказваме
на децата си
а всички останали в залата ни зяпаха изумено,
тия какво се хилят като луди,
а ние се чудехме как така
са толкова тихи, защо не се смеят,
уж сме в една зала и филмът
е един и същ,
но може и да не е,
може и да не е,
може би нашият филм си е наш,
а техният техен
и ние сме главни герои,
а те са статисти
Омухобезопаси,
легни си, спи, сънувай,
минутите са тук една след друга,
влачат се, прескачат се,
будувай,
после яж, разхождай се, мисли,
после пак
омухобезопаси,
защото в главата ти се трупат те
и в очите също,
а сутрин е толкова болкоуспокояващо
да слушаш камионите на чистотата
как вдигат с ряс поредния контейнер
и поглъщат всички твои страхове
и опаковки.
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018