Какво съм Аз?
И моят ствол
поробил корените, от които
живее и расте,
защо е толкова нетраен?
14.04.1998
Мъдрост
Какво остана от желанията?
– Само скопени спомени.
11.01.1999
* * *
Спя спокойно – айсберг още нероден –
откъсна ли се в път към любовта,
ще се стопя.
21.04.1999
Вампир
Трудно повдигнах капака на своята гробница.
Тъй е удобно, тъй е уютно във нея, че вече
забравих какво е навън да се луташ.
Мраморът беше наместо копринено ложе –
толкова нежен и чист ме загърна във себе си.
Тръгнах полека със босите стъпки на прилепа
и си порязах нозете изтръпнали в изгрева –
да се завърна обратно във къщи, където си бях.
Сребърни нишки, тъкани във лунната паяжина
ще ме придърпат до прага, над който ме носиха.
Със самодиви танцувах преди да си тръгна.
Петела заклах рано – рано. С кръвта му се къпах,
с очите му кичих ушите си, с перата му литнах.
На изпроводяк песента му извиках, преди да си тръгнат
в кукумявки превърнати моите дружки.
После побягнах, подгонвайки заека, който ме чакаше,
за да го чуя защо се страхува от вятъра.
Заедно бягахме, заедно спряхме в умората вплетени.
После се крихме – аз в него, той във окото на ехото.
Ослепих ехото, а заека споделих с кукумявките.
Утробата – утро още раждаше тежкото слънце,
когато се върнах. През портата исках да мина,
но кучето моста, по който живота ми тече,
поиска да счупи със зъби. Пък аз го преварих.
И кукумявките се промъкнаха вътре пред мене.
Чужди ме срещнаха моите дружки във къщи.
Кръст от дърво забиваха право в сърцето ми
докато счупиха всичко, докато спрях да се смея.
Със сърп ме пожънаха, с ален конец ме завързаха
и се сбогуваха с мене. До мрамора.
От кръста порасна зелена надежда.
Сбогувам се с края.
Началото води ме там, от където ме спъдиха.
На прага ме чакат петела, заекът, кучето…
20.01.1995
Душа
Цена: два хляба –
ръжени
и една усмивка.
19.07.1998
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018