Намигване в капан
– Съжалявам, но днес трябва да приключите, начина ви на работа не е подходящ за нашата фирма. Сигурна съм че ще си намерите такава, която отговаря на вашите способности. Моля ви само да попълните бланка #37. Просто запишете трите си имена, адреса и дата на раждане. Също така и вашият подпис, точно там, десният долен ъгъл на листа – показалеца на директорката се насочи към хартиеният лист и посочваше един от ъглите. Младият офис работник не беше подготвен за това. Едва няколко трудови седмици и вече трябваше да се разделя с работата си. Стана му тежко, почувства остра болка в слепоочието от която последваха коремни спазми и учестен пулс. Неизречените му думи придобиха някаква плътнаст, оформиха се в добре стиснат юмрук и започна да се тресе …
– Извенете – започна директорката – но какво правите, моля подпишете документа и напуснете офиса ми, но моля ви, имам и друга среща! – продължаваше да уговоря засегнатия вече бивш служител, а той все така продължаваше да се тресе … и ФРАС! ФРАС! – ярост и нищо друго! Човекът в него бе изчезнал.
Не изрекъл и сричка, изгоненият служител сложи край на всичко. Едно силно ФРАС бе достатъчно! Едно силно ФРАС промени както неговият, така и нейният живот! Той – далеч от хората, зад стени от стомана и гледка от малък четвъртит прозорец мечтаеше за утрото. А тя заобиколена от хора в бели мантии, понякога дочуваща само шумове, а понякога нищо. Лежеше неподвижна и чакаше едно единствено намигване, вещаещо свършека на всичко.
Сбогом в бездната
Алармата звънна точно в 6:37 сутринта. Все още бе тъмно, слънчевите лъчи се криеха нетърпеливо зад хълма, но само след броени минути щяха да пронижат светлите пердета на мотелската стая, в която Хари Труман спеше спокойно необезпокояван до този момент. Дори бурният нощен живот, кипящ под прозореца му, не успя да го пробуди. Но това се промени, още след първите звуци на алармения часовник. С мигновени движения Хари започна да потупва по шкафчето до леглото, без дори да е отворил очите си с надеждата, че ще улучи досадният алармен часовник. След няколко несполучливи опита, все пак постигна своето, звука изчезна от стаята по същия начин както се бе и появил. Труман отново се замечта, сънищата го завладяха, до момента в който разума го стресна със силата на тежък чук. Докато се усети, вече бе отскочил от леглото си, бързо нахлузи панталоните, ризата му създаде малко проблем, не можеше да улучи ръкавите й, макар и с раздърпани шевове, тя вече бе прилегнала на него. Изми зъбите си с еднодневките паста за зъби и четка. Плисна няколко пъти по лицето си със студена вода.
Когато пристъпи отново до леглото, Хари Труман забеляза от ъгъла да се подават две дръжки – това бяха дръжките на чанта – „накарала го“ да извърши нещо спонтанно, нещо немислимо. В този момент започна да се поти. Емоциите го завладяха с пълна сила. Треперещото му вече тяло „поиска“ да седне, да се успокои за малко. Просна се направо на земята, краката му се подкосиха, не можеше да направи и крачка, килима на земята не успя да омекоти удара от презимяването, но не почувства никаква болка, в такива моменти покачилия се адреналин действа като обезболяващо. Спомените зпочнаха да прииждат, мислите го отведоха там, където беше миналата вечер, мястото след което се бе озовал тук, в този мотел. Съмнения като ураганни ветрове се бяха завихрили в главата му. Сълзи от болка, се цедяха от очите, стонове на отчаяние се дочуваха като неясни звуци притиснати с менгеме.
Не можеше да поправи това, което бе извършил. Хари се взе в ръце, опита да се концентрира, опита да забави мислите си, да престане да вижда това, което предстоеше да му се случи … тогава в съзнанието му се появи и думата СМЪРТ! Тази мисъл го събори на пода като удар с бухалка, прати го в безсъзнание.
Когато се свести, бяха изминали точно два часа. Сега вече знаеше, че е късно за каквото и да било, дори и да се обади по телефона, за да чуе за последно единственото същество, което бе обичал – дъщеря си. Просълзи се, това бяха сълзи от мъка, сълзи от раздяла. Сякаш в този момент тя стоеше точно там, галеше русите й коси и й казваше „ – Обичам те, принцесо“!
Изправи се на краката си, усещаше, че каквото и да направи, трябваше да е бързо, затова грабна чантата в едната си ръка и се затича към вратата, отвеждаща навън към коридора. Когато допря дръжката с ръка, Хари чу шум. Това бе шума на приближаващата го смърт. Завъртя рязко бравата, дръпна вратата и се озова в коридора. Както и предполагаше – там имаше двама души, добре сложени, с черни костюми. Бяха пратени да му отнемат живота. Още щом прекрачи прага на вратата, се озова в коридора на мотела, мъжагите в черно облекло моментално извадиха по един пистолет и го насочиха право към него. Без да се колебае той побягна по коридора, два заглушени изстрела изфистяха покрай него. Вече застанал зад ъгъла на коридора усещаше топла кръв стичаща се по гърба, „-Краят ми е близо“ помисли си той, и се затича по стълбите на горе. Зад него двамата мъже тичаха подире му.
Имаше само два етажа, оставащи до покрива, премина ги като на видео игра, не го затрудни нито раната на гърба, нито треперещото му тяло. На покрива нямаше нищо, зад което да се прикрие, или с което да изненада нападателите си, затова реши да се насочи към ръба. Отвори с лявата си ръка чантата, чийто дръжки бе хванал с железен захват, а погледа му гледаше към вратата, от която щяха да се появят изпратените за него убийци.
И ето ги, те вече се подаваха, насочили оръжията. След като ги видя, Хари Труман се обърна, сега гледаше надолу към земята, надолу към бездната, която щеше да го погълне. Не чуваше вече думите на преследвачите, крещящи „-Стой, не мърдай, ще те гръмнем“!
Разтворената чанта се понесе надолу, от нея хвръкнаха банкноти, разпиляващи се във всички посоки. А там горе на ръба, на покрива се чуха няколко поредни изстрела пронизващи тялото на Хари Труман. Така и той се понесе надолу. С последни дихания живот, пред очите на Хари се появи образа на дъщеричката му, усмихваща се… той протегна ръцете си напред, за да я погали … земята го погълна.
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018