През последните няколко дни бях обзет от есхатологични мисли. Разбира се, те бяха пропъдени от настъпването на светлия празник Рождество Христово, на който раждащият се младенец, Господ Иисус Христос, е с всички нас, за да ни даде светлината, която да следваме, ако трябва да перифразираме думите на Негово Светейшество Патриарх Български Неофит.
Във всеки случай тези мисли не бяха породени от PR фактори, старателно опитващи се да убедят мен, семейството ми, приятелите ми и цялото ни общество, че сме лош материал, че не ни е отредено място в пантеона на историята и че съществуваме само и единствено за да слугуваме на други, по-висшестоящи от нас йерарси. Апропо, тези СМРАД (средства за масова реклама, агитация и дезинформация) освен че усърдно изпълняват задачата си да унищожават националния подем, се опитват да ни убедят, че статуквото е една безначална даденост, една спусната от божествата на модерната епоха реалност, която е вечна и неизменна, т.е. срещу нея ние не можем и не трябва да се борим. Нашата национална трагедия ще достигне своя пик ако целокупното ни общество се поддаде на подобни инсинуации и повярва, че то не e носител на национален живот, а просто вегетира и е “обречено” или “прокълнато” да се роди в “тая шибана страна”.
Изминаха вече 26 години откакто покойният Станислав Стратиев издаде своя сборник „Българският модел”. В това произведение четем, че „ако сме дали нещо на света — това е българският модел. Той е — както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула — нашият принос в съкровищницата на човечеството. Казано сложно — това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност. Казано просто — обратното на всичко. (…) Българският модел е неунищожаем. С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада. Както ще бъде свършено и със самата Канада.”.
Помоему, оказа се, че историята отреди другояче. Българският модел е унищожаем. Нещо повече – той не само е унищожаем, а е унищожен. Българският модел е напълно унищожен, заличен, забранен, опетнен, оплют, осквернен, потъпкан, изхвърлен, смазан и затрит като наше историческо битие. Ако някой се осмели да говори за него, пък камо ли да го възхвалява, обикновено му лепваме един красноречив етикет „националист” или „фанатик”, с което несъзнателно увековечаваме историческия вакуум и аномията, които царят в родината ни. По какво съдя, че реалността е такава?
Наскоро имах честта да чуя парчето „Мафия” на групата „Скандау”. Първоначално си помислих, че това е поредното проявление на „хетерогенизацията” на нашата култура. Този евфемизъм всъщност се отнася до налагането на една поредица от външни „модели” на поведение, на говор, на социални отношения, на ежедневни практики и т.н. Песента, чиито музикални качества в случая не ни интересуват, е отличен пример за прилагането на тези наложени отвън модели: чуждиците, копирането на глобалните модни трендове в музикалната индустрия (нещо, което е наложително, имайки предвид комерсиалния характер на въпросната глобализирана музикална индустрия), липсата на всякакви елементи, указващи българското естество на културната среда и пр.
Проблемът не е в това, че някой изпълнител е издал една песен, изцяло лишена не само от български характер, а дори и от нюанси, свързани със същата тази „шибана страна”. Проблемът е в това, че други изпълнители (почти) няма. Проблемът не е в това, че българският модел е порочен (или пък опорочен), а че български модел изобщо няма.
Глобализираната рамка на съвременните социални, културни, политически, икономически и пр. процеси е незаобиколим фактор, който несъмнено трябва да имаме предвид и да се съобразяваме с него. Едно Второ Българско възраждане обаче не може да бъде осъществено като дългосрочен и всеобемен проект, ако ние се срамуваме от това, което сме.
Българският модел е нещо свято. През годините той е бил опорочаван и изкривяван; имало е хора, които са се възползвали от него, но също така е имало и герои, които са страдали в негово име. В крайна сметка, българският модел е непреривно обвързан с индивидуалния образ на всеки един от нас – той прозира през нашия говор, нашето поведение, нашите отношения с близките ни, нашите ежедневни дейности. Всичко това, което приветливо и топло наричаме „наше”.
В бурното море на глобализацията ние преминахме от Лили Иванова към Гери Никол, от Цанко Лавренов към Анди Уорхол, от Методи Андонов към Зак Снайдър и от Димитър Талев към Стивън Кинг. Във вторите няма нищо лошо, но първите са тези, които формират, консолидират и съграждат нашата култура, нашия модел и, естествено, нас самите. Нашата трагедия настъпва тогава, когато се отречем и се засрамим от онези, които ни градят като личности, принадлежащи към определено национално пространство и благодарение на които буквално не бихме били „ние”.
Тази трагедия е епилог на сценария, написан от демиурзите на Модерна; от съвременните социални инженери; от безкласови, безродни и безполови хомункулуси и от дълбоко изпаднали в почти сексуална самовлюбеност милиардери, живеещи с илюзията, че ходът на историята е пластилин в ръцете им.
Нашият модел обаче трябва да бъде съхранен и зависи само от нас и от нашите ежедневни усилия дали ще успеем да го съхраним. Той е необходим за индивидуалното битие на всеки един наш сънародник, както и на нас самите. Отричайки се от него, ние се отричаме от себе си и търсим някаква несъществуваща абстракция, някаква фикция. Поради това е крайно време всички да си дадем сметка за нихилистичното съвремие и да се борим срещу неговата безсъдържателност с всички сили, защото това е борба за всичко, което сме.
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018