Изучаване на пейзажа
тази жена е много смешна –
седнала в банята вътре
в душкабината
направо върху плочките
с глава между коленете
притиска слепоочията си
страхува се да не изпусне
крехкия си череп:
лек като малка възглавничка,
мек като есенна круша
седефенобял като раковина
и мокър от сълзи.
тя го хваща с длани
и го придърпва във въздуха
нагоре нагоре полека,
разглежда го заинтригувана,
прокарва пръсти
в гънките покрай веждите,
очите, челото, шията,
внимателно изучава буквите
на брайловото писмо
върху кожата.
този череп е толкова овехтял,
си мисли, че ако не са
двете зелени езера
и ръждиво-лешниковата гора
пейзажът би бил много скучен.
жената вдига крехкия череп
и го отнася в тъмната спалня,
скрива го в гардероба
сред дантели, шапки и хербарии,
а после ляга в голямото студено легло
с надежда за сън,
за стогодишен сън.
Какво да обичам?
Обичай тялото си –
временният Кораб на аргонавтите, хралупата която обитаваш
докато езикът на мъжа пълзи от езика ти
към кафявите ореоли,
въздухът се разтвори в безвремието и прераждането на телата –
Обичай тялото си
преди Корабът да избухне взривен
от терористи, катастрофи, природни бедствия, рак, инсулт, инфаркт,
да потъне в леглото на смъртта,
мъртвата плът на дъното на океана, гроба, храна за рибите и червеите –
Обичай себе си
докато страхът подписва среднощен пакт и припомня кулите-близнаци, Мадридското метро, колите-бомби в Истанбул, бомбените атентати в Лондон, господин Осама Бен Ладен размахва заплашително пръст, “Ал Кайда” работи неуморно с робите на 21-ви век-
Обичай съществото,
което диша в твоето тяло под джинси и туника, под гънките на бледата си кожа,
съществото което плаче под дъжд от лунна светлина, вибрира от стрес, от безпътица, кълбо от нерви –
Обичай твоите
чезнещи завинаги майка и баща
докато очичките им гледат през мъглата на сълзите и мрежата от бръчки, докато си наливат чай с треперещи пръсти, четат вестник, плетат пуловер
или поемат на път в катафалка –
Обичай момчето
още от първите му стъпки върху несигурните крачета
докато рита топка, срича на английски mother, свири Григ, излита с Джъмбо Джет за USA и вече няма нужда от теб –
Обичай това място
този град, този квартал, този апартамент с пейзажите зимни на Витоша и Софийския смог, с мръсните улици, боклука, боровете и вечнозелените храсти, църковната камбана, бездомните, уличните псета и саксиените цветя –
Обичай богатите
които плачат от намаляването на печалбите, и бедните с прокъсана дреха и изтъняла душа,
обичай политиците за техните сълзи на предизборни кампании, за ъгловатите им глави и празнословието, за плешивите мисли и речите по площадите, господин Генерал, другарю Министър, сър Премиер, царю Президент –
Обичай ближния си
и непознатия в трамвая за Павлово с ужасени очи, треперещи пръсти и нервни тикове, който помни библейския страх на Авел и братоубийството на Каин, страха от времето на Сталин – Другарю Страх!, глада от последните 20 години, дребни парички в шапка, Орландовци –
Обичай ръката си
и джаза на Армстронг
докато пишеш и слушаш “Two to tango”,
и бъди добра към себе си и към обитателите на това място, хората забодени в делника си и в екрана на телевизора, в мобилните си телефони звън-звън, в часовниците си трак-трак …
докато животът преминава неусетно край тях в черна лимузина.
За ползата от поезията и супермаркета
от поезията – полза никаква.
има много по-полезни занимания
като печеленето на пари
от шоу, игри в телевизия,
секса.
хората никога не виждат
как книгите плачат
но пък сърцето им пулсира често
закачено за тигана…
километрична
бе опашката във полунощ
пред новия супермаркет –
продаваха бананите и рибата
на половин цена.
(луната леко ми намига.
защо ме водиш Алън Гинсбърг
в Калифорнийския супермаркет?
докосвам томчето със стиховете безполезни –
гладна но щастлива)
повтарям –
няма полза от поезията
нито дивиденти,
“бананите по колко дават?”
“във банката каква е лихвата?”
муцунки сини от екрана обещават
спасение от свински грип
и общество нахранено –
това е главното.
след стогодишен сън
вулкан изригва във Исландия
и бълва пепел към звездите,
обърква трафика на самолетите,
милиони $$$$$ са загуба за бизнеса,
Европа плаче като бедното сираче,
и гражданинът няма нужда от поезия.
във въздуха
в пространството
в ефира
прелитат мисли
по-бързи от ракета,
по Интернет
ти можеш да напишеш книга.
но колко хора са държали
самородно злато? –
златотърсачите от Клондайк
са умирали във златните реки
с една мечта;
и колко хора
са се срещали на живо с НЛО? –
излезлите от кома си припомнят
черния тунел
и светлините,
аромата
на паралелни светове,
но кой се връща от отвъд?
човек не знае
формулата на дъгата
дори когато може да клонира
себеподобните,
микроскопични тайни крият
червените и белите ни кръвни клетки.
в кое полукълбо на мозъка е паметта?
къде е истината за нещата? –
във сития стомах
или в пътуването към мечта?
и все пак ви признавам –
от поезията полза никаква.
и никога не съм била
във никакъв супермаркет
освен в Калифорнийския.
Паралелепипед
животът е паралелепипед –
радостта да изчислиш обема
и пространството
което заемаш преди смъртта
е шанс.
мислейки за милионите квакащи жаби,
за суетата, парите и сексът които движат света
и го превръщат в място,
където можеш само да се напиеш,
за нещастниците в сиропиталищата,
за старците които се напикават,
за ежедневните линейки и катафалки –
изведнъж се усещаш прегърната от ангели.
повярвай повече на липите и птиците,
те разговарят за геометрията на нощта,
за евклидовите числа на нещата,
а самата поезия е производство
на нощта, липите и птиците.
и ти си (ха-ха-ха) не съвсем нормална –
слава Богу! и болката те гризе – това е добро!
списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018