Очаквах срещата с Тони с нетърпение и известна доза любопитство.
Преди пет години, при поредната среща на випуска ни от университета, си разменихме телефоните и си обещахме, че при моя командировка в София непременно ще му звънна…
Тони беше един от най-умните, най-красивите и най-желаните от състудентите ми. Не бяхме от една компания, всеки от нас плуваше в различни води, затова бях направо поласкана, че след толкова години, се доближихме толкова близо, даже си уговорихме една среща в бъдеще време.
Приключих бързо ангажиментите си в Министерството и звъннах на Тони. Срещата ни беше след час. До отпътуването ми за Търново имах много време и се радвах, че ще може да си поговорим на воля, без да бързаме.
Намерих свободна маса в малко кафене на Женския пазар и пиех на бавни глътки поредното си кафе за деня.
Тони живееше като студент в Трявна. Произхождаше от богат търговски род, интерниран след Девети там. Бяха им взели почти всички имоти в столицата, но това, над което нямаха власт, бе наследствената гордост и финес, който издаваше потеклото. След дипломирането ни Тони и семейството му се завърнаха в София. След Десети ноември бяха задухали нови ветрове и реституцията ги издигна отново на гребена на вълната. Тони се ожени за богата красавица от стар еврейски род, но това не беше брак по сметка, а брак, продиктуван от една невероятна любов, докато смъртта ги раздели. Имаха прекрасна дъщеря и бъдеще, което чертаеше безоблачна идилия.
Но животът предполага, а само Бог разполага със съдбите ни. Това разбрах по-късно, след срещата.
Когато след около час към масата ми се приближи клошар, помислих, че има някаква грешка. Дълга сплъстена коса, брада почти до гърдите, намачкан черен шлифер, който не помни отдавна сапун и вода. Само в очите, сред бездните от тъга и болка, се долавяха искриците от духа на някогашния Тони.
Ръкувахме се и той приседна внимателно на стола срещу мен.
Внимателко преглътнах изумлението си. Нещо болезнено беше покосило невероятния някога Тони. Чаках сам да сподели това, което беше го покосило, което беше белязало бъдещите му дни.
„Беше любов от пръв поглед и за цял живот, докато смъртта ни раздели! Всичко беше като в красивите приказки с неочакван край.
Тя работеше в престижна лаборатория. От родителите си получи разкошен апартамент в стара еврейска кооперация тук, на Женския пазар. Скоро ни се роди и прекрасна дъщеричка. Аз също имах престижна работа. Какво повече от това можеше да искаме от съдбата.“
Красива приказка за невероятна любов и съдба.
„Преди три години, при редовните профилактични прегледи, откриха, че има рак, от тези диагнози, които са без никаква надежда… Гаснеше не с дни, с часове. От красивата жена остана само бледа сянка, разядена от болка и безнадежност. Последните месеци не можеше да се надигне дори от леглото. Напуснах работа и останах с нея до края. Умирах заедно с нея, ден след ден. Бях ядосан на хората около нас, на близките, на Бог… Болестта й за мен стана висша несправедливост и това ме скара с целия заобикалящ ни свят, който не искаше да скърби с мен, очаквайки края. Волята ми, душата ми умря заедно с нея.“
Докоснах предпазливо треперещата му ръка. И неговата болка преля в мен.
След смъртта на любимата жена Тони потърсил утеха първо в Бог, но не за дълго. И той носел вина за загубата му. Посегнал на такава любов, каквато рядко се среща. Има я само веднъж и загубата й изгаря всички доводи за живот.
Тогава открил утехата в пиенето. Пиене до безпаметност. До пълно отричане на приличие и морал.
Загубил работа, останал без пари. Родителите на жена му прибрали дъщеричката им и прекъснали всякаква връзка с него. Може би от срам, а и с някакво необосновано обвинение, че има вина за смъртта й.
Така останал сам, с болката и мъката си, с неизменната чаша в ръка.
Платих кафетата и той ме поведе сред сергиите на пазара, за да купим шише ракия-менте. „По-евтино е, а ефектът е задоволителен.“- каза трезво. След това купи от един магазин изрезки от свинско месо и бавно тръгнахме към кооперацията, в която майка му имаше реституиран апартамент. „Обявил съм го за продан, дано получа добра цена – засега няма купувачи. Живея в мазето, в приземния етаж, заедно с Люси.“
Помислих, че нещо не се вързва. Женското име ме обърка, но не попитах нищо. Денят беше пълен с изненади.
Денят бавно догаряше, а до автобуса ми имаше още няколко часа.
Кооперацията беше от онези стари, красиви софийски сгради, почти на гърба на Централната дирекция на полицията до Лъвов мост.
Внимателно вървях в сумрака на подземието, докато Тони светна с фенерче, за да открие ключа за вратата. „Понякога не мога да платя тока и с него си светя вечер.“ – каза вместо оправдание.
Зад вратата се чу радостен кучи лай и тогава разбрах коя е Люси. Една бяла, пъргава болонка, която направо се втурна към Тони и ласкаво му заговори на своя си неразбираем език. „Само тя ми остана от оня живот, свидетел е на нашата любов и раздяла.“
Мъждивата крушка от тавана освети света на Тони. Дюшек направо на пода, маса и разкрачен стол, газово туристическо котлонче и етажерка с няколко чинии и чаши.
Върху стар брой на „Демокрация“ Тони наряза изрезките, запали котлончето на пода и от метална чиния със съмнителна чистота скоро се понесе миризма на пържено. Люси завъртя радостно опашка и почти навря муцунката си в месото. Явно, познат и любим за нея ритуал.
Седнахме на дюшека, столът беше само един, и на стария вестник се появиха две водни чаши пред чинията с половината от пръжките. Люси вече облизваше паничката си с другата половина.
Отпихме от ментето. Подтиснах всякаква погнуса и хапнах от месото. Какво пък – Люси си е едно толкова любвеобилно кученце.
Пиех бавно, Тони – по-бързо. Скоро думите му заглъхнаха, очите му бяха притворени, лицето беше приело светлината на потушената мъка. И ментето върши работа.
Тони се наклони леко и вече спеше върху дюшека. Люси се сви в краката му и тя притворила очи. Те бяха там, назад, в онези щастливи дни, когато тя беше жива – обичаща и обичана. Обичана така, както може да се обича само веднъж в живота. Обичана до смъртта.
Завих ги с протритото одеало и тихо излязох навън. Скоро бях на автогарата.
По-късно, вече в автобуса, дълго мислих за съдбата на невероятния Тони. Сега бедняк и клошар, той беше най-богатият човек, когото съм срещала, защото е могъл да плати най- високата цена да бъде така обичан и обичащ, чак до смъртта.
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017