„…Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Дай ми знак, че съм се трудил за Твоя прослава…
Още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението…
Скоро ще дойда при вас, в долината на смъртната сянка…
Погледи и призиви от вътрешността на нощта.
В космичната битка бляскат мечовете на ангелите.
Принцът на мрака настъпва, отдръпват се пажовете на светлината…
Пред отворената врата на градината
се занимавам с непомнене…”
Чеслав Милош,
„Това” (2001)
/Когато/
Мисли на бездомник от студения чужд град под златист
самотен дъжд на някакъв праг
с каменен зид пред очите и знание
Присъстваме и чакаме това сами в дните не идвали
Неволен свидетел изгнаник
само виждаш когато неясни събития
в окъпан отсамния бряг прозрачни тихо изтичат
с посипан мирния прах неразбран ясен и мъдър
без нищо никакво значение
когато всичко –
И си отива бавно утринта
до залезни ята златисти вечери
под вятър когато ти нашепва
с поля издигнати окъпани и чисти
До залеза от който няма никога
да тръгнеш и забравиш
когато невидими места събития
сънувани живеят отминават –
Помниш само далечни имена
все по-леки са тегобите
безразлична гаснещата скръб
бледи видими сърца и вещи
непонятни градовете
оловните лъжи и разкази
до свещи с идващата нощ гасени
Толкоз много зими и лета
дали сме в това провидение
или из пусти безкрайни предели
самотно в свое бездомие някъде скита
Залива тъгата мараня неземна
през цялото идва пресича
хоризонти преходни вечни
сякаш никога не си живял
навярно някога ще бъдеш
когато
***
На Ивайло Иванов
/След година Посвещение/
Прозрачен въздух събития неща и хора
в унеса на всичкото безкрайно детски гласове играят
притихнала река небето море и космос неземният нестихващ ромон
през листите зелени в сърца на улици прозорци когато в планината гледат
на друго време и места пребъдваме дорде живеем
с очите и душата морски бриз вода приливният вятър
неземният нестихващ разговор
загледани словата ни в зелените изящни сънувани отсрещни възвишения
и тази свята вярност която няма да забравим все повтарят
В привършени години преминаваме
отвъд големите екрани
невинни другите цветни озарени
неща които знаем те живеят
невидими стъкла заключени пресичаме
сред толкова рояци разсейвали светлика
ранилите зари безкрайни –
Тъй отдавна с унеса останали
плеяди думи птичи духове незрими трепетни изгнания
и бавно неусетно ние с тях понесени отдадени
в сън невидим дух изящен спомен отражение предание –
Слънчев лъч нашепва от купола през фрески фронтони и тъги
верни сме и вречени стоим все тъй стоим с царствени наметала
на младостта и цялото несметно вдъхновение
в скромна църквица нашето обичане най-първо и последно –
И слънцето с пронизаните птици
и тоя бряг до пътя в сънуващите утрини
безмилостно красив епичен погледът едно небе
следва твоето обичане най-първо и последно
блестящи в позлата божества до Бог всичките му ангели
нашите крепители и богове
преди и след кървящите ни участи поля спокойни и безвременни –
Без дом сиротната родина заключеник родът
скитник е певецът неволник горд сюблимен
при своя бряг река и хълм или неръкотворен връх
Приятели лъжливи и пророци в овчи кожи
не давай златоносни истини на псета
на тежки къси залъци неми сирените на Ботев
и нашето небе с оловна кръв облечено
и ние с теб мълчим
неспирно своето изричаме –
Винаги все там със теб през чисти дни години вечери
до храмове прозрачни цветни
непожелали нищо
само приятелските гласове изричащи
стихове без цветове и време
онези тихи нишки без тела очи с души
в себе си света и смисъла приели
Вървим мълчим изписваме
безхитросните редове от нашето обичане
и разговаряме мълвим
изцяло в оня разговор останали
с мелодии слова облечен
незримата ръка дарена на сърцата ни
божието богу земното в забрава
с всичките изгубени предателства
прах и сън кошмарен
И слушаме тревата вятъра неспирно слушаме
/до колене целите души потънали/
изписваме невидимият разговор
в пантеон с прозрачни каменни стени
аз все още някъде ти натам отминал в родните земи
/божието богу земното в забрава/
завинаги все там оставаме стоим
в стих едничък стих превърнати
с пепелните дни и светове без смисъл
до мъртвите очи предателства и пепелища
загледани неспирно в издигнатите птици
с едничък полет тяхната душа невидима
криле и траектории други светове земи
открити от очите на поета
тънки стълбици натам поели
с наште ясни предрождения
бледнеещият свят и всички спомени
и само в леки мисли времето изплело
бели птици ангели и богове
най-първи и последни
които ни нашепва вятърът
без гробове и смърт
в далечна златна несломена вечност
/30 май – 2 юни 2017/
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017