Ъпгрейд
Отшелник в бялата стена:
Аз сеп ро дав ам
за чиния или две чинии,
само порцеланът е важен. Скъп
материал.
Азс ер аз дел ям
на части, режа от себе си,
заменям се с вещи, които ми дават
нов, по-лъскав вид.
Аз съм
Бартер.
(Под звуците на синтезатори, синтетичен
хор, синтетични цигулки,
българска ню уейв група, израснала
в основите на руините от соца.
Аз чертая в киберпръстта от нули и единици
своето име.)
Аз съм
Бартер.
Под звуците на синтезатори –
издрасквам диска
на своя жизнен път, издрасквам пътя
на жизнеността си. Спомням си
последните мигове човечност,
преди да се превърна в магазин
със собствен саундтрак.
Първите стъпки бяха боси крака
по каменното легло
на река, тръгнала си още миналата есен.
Отсякох ръката си, засадих в дупката
екран, който ми казва кой
се сеща за мен, кой ме обича.
После краката ми
станаха ескалатори,
устните ми – бял
мрамор (Аз сеп ро дав ам
за чиния или две чинии.
Само. Порцеланът. Е. Важен.)
Косата ми – диви кабели; улавям
радиосигнали, химни в ушите си,
обявяващи
края на човечеството, края
на историята, края на музиката, края
на работното време.
На излизане
душата ми прочита
по ръба на тоя свят и по ръба на оня:
Изгради
доверие с устройството си, изгради
доверие в устройството си, бъди до мен
бъди у мен, последен ъпгрейд,
стабилна връзка
Нека този интернет побере
колективното съзнание на всички магазини в мола
със собствен саундтрак.
Вярвай в този wi fi
Вярвай в този wi fi
Чернова
Сънувах, че съм буден и черния щраус ме гонеше,
а уличния музикант с разтреперани пръсти
изкарваше слънцето от кавала си,
което като прожектор осветяваше двамата,
покачени върху боклукчийския камион.
Няма място за големи машини по малките улици, тук в каросерията товарят
боклука, върху който после спят.
Виж, коварното растение, което приема
формата и цвета на онова, което най-много желаеш.
Поиска пари (той), вече държеше банкнота в ръце, пред него цялото небе, земя
и планини достойно разкрачени
между тези две плоскости.
Всичко в жълти етикети с цени налепено. Конфекция: изкуствено злато.
Той посегна напред (на рамото
растението)
на челото му знака:
луната, която го обича, той
би изтрил всеки сигнал от белия камък
от страх да не повреди
тук мнимата позлата там
не знае, че е вечно вечното при нея.
Сам се тунингова с цялото изкушение,
което миризмата му предлага, удоволствието, което
кадифеното докосване на тапицериите
му доставя.
(При цялата си заетост той
не е завъртял белия камък, не знае
глобуса, който се крие
зад сърповидната усмивка от Лорка
къс истинско сирене без палмово масло,
от пазара край пътя край Юндoла,
от забрадените жени, от старите баби).
По небе от олово и стружки, ярко не
светят градините от цветна магма,
топли езера в кратерите, дом
върху обратната страна на Луната;
(Синева е черновата)
Кърлежът
един кърлеж живее в моя пъп
и само веднъж
и само веднъж
и
само
веднъж
го видях да излиза нощем за храна
беше сумнамбул, изглежда
говореше разпалено
насън:
В условията на свръхчувствителната, политкоректна, постиндустриална, капиталистическа култура
дървото ще се обиди, ако му кажеш, че е зелено.
За фракция в момента, докато трае гибелния гняв,
ще престане да ражда плодовете на цензурата си –
ябълки без семе.
проследих гласа, изтичах
до кухнята,
открих кърлежа мъртъв, задушен
от гневен плод, от гневен
зарзават, изглежда беше разкрил
тайните им методи
за контрацепция, изглежда
беше прекъснал
климакса на техния
некултурен, необразователен
разврат.
Щурците
До казиното се виждат руини
от стар, игрален клуб. Сега
е друго: няма
дръжка на вратата, няма
панти на вратата, вратата
на вратата липсва, кухо зее
миризмата
на зеле и мастика.
А вътре като рицари
на кръгла маса, вечерта
работниците пият,
живеят във срещуположната, висока сграда,
частен дом от царско време,
който комунистите в кооперация превръщат,
раздавайки
парчета
къща
на преселниците от селата. Тесни
и високи стаи, мухъл
и мърморене на недоволните съпруги.
Но нека влезем между руините
(от стария, игрален клуб).
Рицари-работници с кореми
и оплешивяващи глави говорят.
На масата – галони от най-евтината
бира, с аромат на спирт и веро
на стената вляво – цици
от плакат във вестник, вдясно
карта на България от Санстефанско време.
Разговорите са за политика,
псувни, които уличните кучета държат далече.
Нямаше да ви описвам толкова
подробно
тази грозна сцена в понеделник,
ако не видях отгоре между тухлите
на събарящото се с години кино
(в чийто край се помещават пиещите
рицари)
децата им, които с пръчки, камъни и викове
играят, надявам се ще разберат,
че имат всичко нужно във ръцете си,
когато някъде сред пост
индустриалния бълвоч от вещи
видят корена разруха,
да му отвърнат с гласовете
на хиляди щурци преди тях
от косачките
загинали в ливадата.
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017