(първата среща е постната във FB на 22. 09. 2016 (среща с Владимир Сабоурин), втората на 08. 01. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), третата на 21. 02. 2017 (среща с Владимир Сабоурин и Васил Прасков), четвъртата на 29. 05. 2017 (среща с Владимир Сабоурин, Васил Прасков и Ивайло Мерджанов), петата на 12.06. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), шестата на 04.10.2017(среща с Владимир Сабоурин).
Кева Апостолова: Напоследък с постовете си във фб засилваш вниманието към значението на определението „социална” в името/заглавието на Нова социална поезия. Но поетът е като човек, пострадал от пожар, който не ходи в пирогов, макар и да е здравно осигурен, а сам си одира изгорената кожа, често се чувства със статут на чужденец в собствения си хол, а поезията е лична анархия, лична социопатия, интимни революции, обир на собствените духовни банки, тъпчене с думи вместо с пари… По митинги и протестни синдикални акции ли сега да тръгне? Тая пиеса той вече я игра в студ и с бронхопневмонии преди 20-30 години, дори сега отскача отвреме-навреме до сбирките на Орлов мост да изпуши някоя и друга цигара.
Владимир Сабоурин: Не само с постове, ходих и на организирания от Автономен работнически синдикат Национален протест срещу работодателския произвол на 5 септември пред Парламента. Нямаше много хора, лисичката Мая махаше с пухкава червена опашка между работничките от Пикадили, имаше много медии. Вече отново сме популисти, този път за неуспелите да станат популисти на наш гръб, надявам се все по-яки популисти. Към този момент, както казват политиците, виждам анархосиндикализмът като пресечната точка между интимното и Орлов мост, между поезия и общество.
К. А.: Дивият запад сега е в България, побърква ни първоначалното натрупване на капитал, но искаме капитализъм, а не комунизъм. В тая ситуация има и нещо хубаво – НСП продължава да пише поезия. Възможно ли е, водени от името/заглавието на НСП, някои читатели да очакват текстове-римейк от рода на иначе великото „дий, воле, дий” и още, и още образци на голямата ни литература?
В. С.: Хубавото на капитализма е, че има алтернатива, каквато реалносъществувалият соц нямаше. Реалносъществуващият капитализъм не е алтернатива на реалносъществувалия соц, а негово продължение с други средства. Всички криворазбирания на думата „социална” в Нова социална поезия са добре дошли. Нагледахме се на политически правилни разбирания на поезията, финансирани с правилните пари, и продължаващи да са политестетически коректни и правилни, докато продължават да се финансират с правилните пари.
К. А.: Доброто стихотворение винаги възприемам като социален център, като социална позиция, като споделена територия, която може да се занимава с различни теми и да ползва инструментално различие. Грешим ли като, общо взето, свързваме социалното със субкултурата?
В. С.: Доброто стихотворение е делфийски пъп на земята, било е при Архилох и Сафо, е при Златанов и Илков, ще бъде при Кристина Крумова и Александър Николов (изборът на Сабоурин, а не на едноименния редактор на сп. „Нова социална поезия”). Наскоро видяхме отблизо, че ъндърграундът всъщност е общество на спектакъла, сънува мокри сънища за „Егоист”.
К. А.: БСФС търси новия Христо Стоичков, НСП търси ли новия Христо Смирненски?
В. С.: Който играй, пичели. Играеме твърдо за новия Гео.
К. А.: Списание НСП е функционална уеб медия, която чувствително се опитва да записва некрозите и ражданията със секцио на живо в днешното живеене – визирам най-вече твоето писане. Появяват се нови имена, изкрещяват нещо разбираемо или не толкова, скриват се, пак се появяват със събрани мисли, съвсем изчезват, но щом в изданието може да се прочете нещо от Златомир Златанов, Кирил Василев, Ани Илков, Венцислав Арнаудов, Владимир Градев, Николай Бойков това често пъти е достатъчно, за да изчетеш и да изгасиш компютъра удовлетворен от прочетеното. Харесва ми, че НСП е със самочувствие, не брои хората си, не търси блъсканицата на „елате хиляди младежи на родната страна надежда”, копае градинката си, гроба си, посяга всякак на небето… Развива ли се НСП? Какво още искате да постигнете с редакционния екип на списанието в специфичното fb пространство?
В. С.: Гордея се, че изброените от теб имена са сред авторите на Брой 8 и предстоящият да излезе на 10 ноември Брой 9. Развиваме се както от неорганичното се развива животът, през лятото трябваше да сме тор за отново винаги вече най-най-новото, нагло паразитиращо върху името ни. Но се оказа, че не сме тор за крещящия етикет „ново!”, а очистително. Редколегията, отговорна за Брой 8, все повече става екип, ще се движим в тази посока на засилване на екипната работа. Това вече може да се види в реално време във фб групата на Нова социална поезия, ще го видите скоро и кристализирано в Брой 9. Екипна работа: Александър Николов, Ваня Вълкова, Венцислав Арнаудов, Владимир Сабоурин, Иван Маринов, Христина Василева.
К. А.: Ако някога четенето и писането на поезия е било поклонничество, сега туризъм ли е?
В. С.: Да, нещо като мек, щадящ социума, селски туризъм, етно туризъм. Искаме поезията, четенето и писането на поезия, да се втвърди като вход в пустинята, да нанася рани на лицемерието на Мирния преход, да вярва в производителя, а не в консуматора.
К. А .: Всяко обединение е някаква система с координирани действия в рамките на свободата. В този смисъл кой е робът и кой господарят? Кой мести рамките?
В. С.: Ти правиш от десетилетия списание, знаеш кой е робът. Господарят е, разбира се, читателят. Мести рамките този, който създава читателя си. Не отива при създадените от идолите на пазара и липсата на реален пазар.
К. А.: Заплашителното „бунтът предстои” смяташ ли че още снабдява мозъка с кръв? Ритъмът на повторяемост често пъти изморява и дори отегчава. „Бунтът” звучи чинтуловско, а в „предстои” няма следа.
В. С.: Не виждам нищо заплашително в идването на Месията, то винаги предстои и очакването му ни прави по-добри. Нека окъпем мозъка си в нещо различно от държавата, пазара, академията.
К. А.: Ти си професор по антична и западноевропейска литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, ерудит, изследваш модерността, културата, автор си на монографии, студии, литературна критика, проза, поезия, владееш езици, гост-лектор си на Университета на Федерална провинция Саар, Саарбрюкен и на Калифорнийския университет, превеждаш, превеждат те, пътуваш за лекции, за изпити… Това, че създаде и продължаваш да се грижиш за НСП, че отделяш време за броевете на списанието, за презентирането им, че обръщаш ежедневно внимание на съвсем млади автори, насърчаваш ги, публикуваш ги, но и не забравяш имената-пилони в литературата – това е наистина голяма чест! Хората, които следят живота и перипетиите, през които минава НСП, ценят твоята твърдост, постоянство и отдаденост. Как ти, който наскоро ще имаш половинвековен житейски юбилей, оценяваш извървения досега път и как виждаш НСП през 2018 година?
В. С.: Тази визитка е вярна единствено по непотвърдени от успеха данни. Усилено превеждам поезия на български, но преведените ми на чужд език стихотворения се броят на пръстите на едната ръка. Ако преди пет години някой ми беше казал, че ще правя нещо различно от забутано писане на поезия, щях да му се изсмея в лицето или да й се обидя, да протестирам, че има погрешна представа за мен. Но след случилото се през лятото на 2016-та не мога да си се представя без забутаното правене на Нова социална поезия. На 25-та година от писането на поезия мога официално да заявя, че винаги съм искал да напиша Работикът, който ме накара да се осмеля да правя нова социална поезия извън поезията. През 2018-та виждам още по-плътно дишане във врата на литературата и обществото на Мирния преход. Бунтът предстои.
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017