Палми Ранчев – Нека да е второто гадже

Пътуване

Достигнахме брега на любовната река –
куцайки, на един крак – с протегнати
за милостиня ръце. Лесно се качихме
и не разбрахме кой управлява кораба,
понесъл се безгрижно по гладката вода.
Трябваше ли някой сръчно да върти
кормилото и да гледа компаса. Да следи
за бързеите и за опасните дълбочини.
Или тогава беше достатъчно търпеливо
да следваме движението на водата.

А тя

Опитва да ме забоде с поглед, аз, жужа – жу-
жа. Прави го по-внимателно – сега ще успее.
Не ме достигна. Но усетих дъхът на острото.
Бъдещето на болката. И вече не жужа: гледам.
Очите ми казват: До тука!… Не ме докосвай!…
Махни се!… Тя продължава. Някаква любовна
истерия: Ще те обичам!… Искам да те обичам!…
Не мога да не те обичам. Как ще ми забраниш?…
От мене дори не тече кръв. Но тя продължава.
Погледът й сече. Сече, сече, сече… Посича ме.
Опитвам се да кажа: Боли!… Опитвам се да кажа:
Умирам!… А тя – обича – обича ли ме обича.

Пот

Сплитаме пръстите на ръцете.
Напасваме кореми, пъпове.
Разливаме капчиците пот.
Превръщаме ги в обща влага.
И отново в многобройни капчици.
Сливаме се и се преливаме.
в късния съботен следобед.
След три изпушени цигари.
Веднъж, два, понякога три пъти.
Понякога – и още, още веднъж.
Разбрали – чувството е
за безкрайност. Не е безкрайно.

Следи

Кремавите капки са перли
от задъхано раздран бял дроб,
изхрачен на горещия корем.
Преливат от дълбокия пъп, изсъхват,
втвърдяват се на полуострови,
морета и континентални петна.
Превръщат се в люспи
на сребристо-бледа география.

Въпроси

Помня как онзи следобед
на тавана, по-близо до звездите,
до себе си, и до лудостта,
късахме с ръце, изправяхме
с юмруци и ръфахме със зъби
горещия електрически реотан,
с който бяхме свързани. След
толкова изминали години

отдавна не е важно кой беше
по-жесток и по-безмилостен,
а колко от горещината,
от изгарянията – и от опасното
електричество – отнесе ти
и колко в мен останаха.
Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.

Желание

Ще заговоря първото,
или нека да е второто гадже,
попаднало пред очите ми.
Висока е, с бяла блуза,
дантели и едри, доста едри –
в полу-профил – гърди.
Скъпа, внимавай с огъня,

щом отново си гасиш фаса
в съседство с моята – седма,
осма, девета ли беше,
или дванайсета бира.
А носът ми се свива от мириса
на тънък френски парфюм
и изгоряла до кокала плът.

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

Comments

comments