Елена Попова – Използвайки за стръв себе си

Ножица на спомени

Връзките са тънка кожа,
изрежеш ли спомен
прокървява душата
и тялото не може да бъде спасител,
а само проводник на непредсказуемо
изригващи куршуми.
Може би спасението идва
от една единствена душа,
с която не искаш да сътвориш спомен,
а цял един друг свят.

Реквиемен кръговрат

Тялото ми е завито в тръни от страст,
назови ме с име на животно
и после ме превърни в него –
обезличи ме между зъбите си,
слей диханието ми
с пушека на цигарата си,
нека се види изтрита
душата ми от клетката си.
Надали от сълзите ми
някога ще се родят цветя.

Несподелен сън

Сънувах, че бях машина,
която правеше черно-бели
опаковки и с тях опаковаше
статуи на хора – колкото по-черни
ставаха статуите, толкова по-бяла
опаковка получаваха.
Уви, за последната статуя
опаковка липсваше и в този момент
тя оживя, целуна ме и развали магията –
превърнах се от машина в човек.
Жалко, защото в живота,
ако не ми достигне опаковачна
хартия, ще развалят мен
и цялата ми машина.

Жертва в лабиринт

Адът драска в очите ти,
напира да излезе от тях
и да се разлее по мене,
а по мене ще се превърне
в сметана за да ме увериш,
че сме поели към Рая.

Спомени от Едем

Изтощението ми е роб, който
има глас и сили,
не само да шепне,
но и да хули ИМЕТО ТИ.
Изтощението ми е легион,
които ме покорява и владее
за да бъда негов пленник,
който в изгнанието си
да те забрави.
Поднасят ми плода
на безумието, от който
няма да отхапя…
за да остана гола,
по душа за тебе.

Свободен скок

След докосвания
на стрелките сто
аз и мислите ми
ставаме чужди,
не се търсим,
не сме едно.
Те предават се
в моята самота
изтривайки деня,
в който очите ти
огледали са се в мойте
и намерили са се.
Бунт в мен е
да те долюбвам
и в мислите си,
когато розовото
сиво става
и после пак избледнява.

Наши дни

Фас след фас,
спомен след помен –
запалват се,
горят
и изгарят
спектакли
и сърца
в дима,
хората,
аз ги познавах.
Жертвоприношението им
е циркът на това поколение.

Вечеря

Тъмнината едновременно
ме пари и прегръща,
в нея крие се ловец,
който чака жертвата
си и тази нощ –
вълк, който
бързо се насища
и оставя остатъците
си на чакалите.
Но това е просто
една игра на празен стомах,
не е изкуство.
Изкуство е, когато успееш
да задържиш
плячката си жива,
използвайки за стръв себе си –
тя е твоя жертва
и ти си нейна.
Това изкуство си има
ново име – любов.

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

Comments

comments