Обядът не започваше. Чакащите стъпваха нетърпеливо от крак на крак. Много от тях не бяха слагали залък в устите си ден, два или повече. Слънцето прежуляше. Към стоящите от часове бездомници се присламчваха и други гладни, пък били те и с домове. Избухваха спорове. Благотворителното събитие беше обявено за бездомници и те като озверели улични псета пазеха територията си. Погледите им бяха вперени в подредените самуни хляб. Носещитите се аромати на печено месо дразнеше обонянието. Червата им къркореха, а устите преглъщаха всяка отделила се слюнка. Фоторепортери щаракаха с апаратите се, а светкавиците заслепяваха недоспалите очи на очакващите подаяние. Нахални журналистки завираха микрофони пред лицата им и задаваха най-безумните въпроси: „Кога последно обядвахте? Щастлив ли сте от днешното събитие? Имала ли сте някога собствен дом или винаги сте живяла на улицата? Мислите ли, че бихте намерили начин да се отблагодарите на г-н Кучов за това благородно дело?“
Усмихнати и накипрени момиченца обикаляха сред хората с неприкрита погнуса, внимаваха да не се докосват до вмирисаните им дрехи и опитваха да успокояват избухналите разправии:
– Не се притеснявайте! Храна ще има достатъчно за всички!
– Ами, давайте я таз храна де! Какво чакате? Някой ще ми открадне къщата, докато ви чакам. – Извика изнервено Драго, който живееше в кашон под балкон на съседния блок.
– За г-н Кучов е много важно да е тук и да ви приветства с добре дошли на обяда, който е организирал за вас. Имайте търпение.
Баба Мита беше навлякла най-опърпаните си дрехи, за да се смеси по-лесно с бездомниците, не че имаше други де. Държеше здраво ръчичката на малкия си внук и тихичко му шепнеше:
– Виж, Митенце! Виж колко храна има. Ще се наредим тука най-отзад и ще чакаме. И за нас ще има.
Баща му беше изчезнал малко след като се роди. Когато стана на две, и майка му замина да работи в чужбина, за да праща пари. Но какво станало, така й не разбраха. Умряла казаха. И тялото й не можаха да докарат. Много пари искаха. Та така си останаха баба Мита и малкия Митко сами да се грижат един за друг, вече три години. Поне покрив над главата имаха, но често гладни заспиваха. Митко си беше кротък, но странен. Все разни неща говореше, дето никой да не разбере.
Тъкмо се понаместиха между чакащите, когато тълпата оживя. Джипът на г-н Кучов паркира. Три здрави горили му отваряха път напред към димящите тави с храна. Поизпъчи се той, ама колко да се изпъчи. Кинта и половина висок, а шкембето му виси, къде до коленете.
– Добре дошли, мили съграждани!
Какви ли съграждани му бяха хора без адрес не беше ясно, но той продължи да ги приветства, а камерите щракаха ли щракаха. Журналистите бяха забравили за бездомниците и се бутаха заедно с тях, за да е на първа линия микрофонът им.
– Бабо, този дебелия, има светеща шапка на главата, ама надолу малки черни дяволчета танцуват край него. – Почти извика малкия Митко, изненадан от онова, което вижда.
Виждаха ли го и другите? Явно баба Мита не го виждаше. Запуши бързо устата на детето и се направи, че не знае от къде е дошъл коментарът.
Не говори дълго г-н Кучов. Завърши още един път с: „Добре сте ми дошли!“, явно друго не измисли и подкани коконите да започнат да раздават храната. Хората се блъскаха, настъпваха, всеки се опитваше да е по-напред. Можеше пък да свърши преди да му е дошъл редът. Бавно се придвижваха и баба Мита с малкия Митко. Камерите забелязаха детето, защракаха отново бързо. Една от коконите, явно пиарката, бързо посочи на благодетеля детето и му пошушна нещо на ухо. Приближи се г-н Кучов. Погали момчето по главата. Камерите не спираха да щракат. Бръкна в джоба си и му подаде нещо. Пари ли бяха? Не се видя. Взе храната баба Мита и си запробиваха път назад. Тъкмо вече се бяха измъкнали от мелето, когато един от бездомниците грабна нещото, което стискаше в ръка момчето и избяга. Потъна обратно в тълпата. Завика баба Мита. Кълне не се спира:
– Кучетата да те изядат! Бял ден да не видиш! Чумата да те тръшне! Как не те видях кой беше?
– Бабо, бабо, аз го видях. Видях го бабо!
– Кой беше, Митенце? Покажи ми го бързо, баба!
– Ами, бабо той имаше една черна сянка на главата, ама бели ангелчета танцуваха надолу край него.
– Покажи го, Мите. Покажи го. – Отчаяната жена не се отказваше.
Детето се поогледа и кротко обясни:
– Бабо, те тука всички са такива, с черни сенки на главите и бели ангели край тях. Не знам кой от всичките е.
– Какви работи говориш, бе Мите? Светещи шапки, черни сенки, дяволи, ангели? Айди да се ходим у дома, че да не ни открадне някой и храната.
Отдалечиха се. Старата жена постепенно се успокои и помоли Господ жив и здрав да е г-н Кучов, заради добрините, които прави.
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017